понеделник, 5 март 2012 г.

"Сън в съня"

Той се обърна на другата страна, придърпа още малко от завивката към себе си и заспа. След минута дишането му стана бавно, дълбоко и отмерено. Спокойно, като при здрав сън. Тя не можеше да заспи. Беше й студено и гузно. Диванът беше неудобен и твърд. Разделяше пространството на две. Разделяше света й на две половини – едната, в която тя заспива в него притихнала, топла и щастлива и другата, в която няма право дори да посегне с ръка да докосне лицето му. Тя не знаеше в коя от тях се намира. Отскачаше като топче за пинг-понг от едната до другата и обратно и се чувстваше понякога споделена, друг път – най-самотната, отчаяна и жалка жена на света. Жена...на средна възраст, без дом, без семейство, без деца, със свободна професия и настройка на ума.
Границите, точните понятия и числа й създаваха огромни проблеми, откакто се помнеше. Помнеше например, че като малка, на три, веднъж попита баща си защо, когато двама души се срещат очи в очи на една улица, те всъщност вървят в различни посоки. Или пък защо нейната и неговата лява и дясна ръка съвпадат, само когато тя е застанала с гръб към него. С тези объркани усещания за реалността тя се бореше ежедневно в себе си, макар че вече имаше набор от логични отговори. От време на време още изживяваше дежа ву и светът й изглеждаше ту стъклен и прозрачен, ту метален и непроницаем. Най-голямото й наказания бе, че можеше да прочете по лицата на хората умората от живота. Всяко пътуване в трамвая, всеки престой в кафене и дори случайно разменените погледи с минувачите на улицата я натоварваха със срокове. Всеки сам генерира своя death line и определя деня, в който да сложи точка след последната мисъл в живота си. Тя знаеше това. Виждаше го. Усещаше го с всяка крачка към другите. Можеше дори да го помирише. Именно миризмата на разложеност, на ленност и апатия, на примирение и равнодушие, на безчувственост я смазваха и подтискаха. Ароматът на празнота. Така миришеше в дома й, когато си отидоха баща й, двете й баби, любимият й дядо, старата й леля...Така миришеше, когато едва покълналият зародиш в нея неочаквано се размаза на плочките в банята като парче прясна карантия.
Така миришеше в съня й, когато баба й се върна да вечеря вкъщи, но никой от семейството не я видя:
- Тя е там, татко, до прозореца. Усмихва ми се и ми маха с ръка. Иска нещо да ми каже. Вика ме - баща й я погледна тревожно и внимателно отбеляза:

- Баба ти почина преди месец...Не помниш ли това?


- Помня, татко! Нищо, че не дойдох на погребението. Помня и какво ми каза баба по телефона вечерта, преди да си отиде: „Няма по-голям затвор от това да живееш сама. Помни това!” Тя умря сама, татко, помня това. Но я виждам там пред мен сега, облечена в риза на кафеви и бели цветя, с фишу...с бяло фишу на врата… - тогава баща й се сети, че това е една от любимите ризи на баба й. Обличала я беше само при специални случаи, защото й беше изпратена като подарък от брат й. Той беше избягал по време на режима в Австралия и всъщност ризата, красив копринен плат на сини цветя и бутилка Кока Кола бяха последният колет и последната вест, че е жив някъде на онзи далечен континент. Платът от този колет се беше погубил след време. Бутилката Кока Кола била изпита в продължение на седмица – по 1 лъжичка вечер, защото семейният съвет решил, че това е сироп за кашлица. А ризата...ризата останала.

Да, баба й беше облечена в тази именно риза, когато дойде на първия й рецитал в училище. Кой клас беше? Втори или трети? Не помнеше, но помнеше, че и тогава баба й се усмихваше така от първия ред в публиката.Тя не можеше да забрави тази усмивка. Тя изразяваше любовта и мира помежду им. Тази усмивка се появяваше на лицето на баба й и когато се умореше да я гони с точилката край кухненската маса, и когато след як пердах, тя накрая все пак се разплакваше като всяко дете. Тази усмивка сега се разливаше заплашително, ласкава и приканващо на бабиното лице, което никой друг не виждаше. И пак усмивката на баба й я сепна и извади от този безумен и объркан сън. Плачеше.
Плака с глас, неудържимо и седмица по-късно, когато баща й внезапно почина след масивен инсулт. Разбра, че в съня й баба й може би се усмихваше, защото е знаела това.
Събуди се, обланя в сълзи. Той още спеше, обърнат безучастно на другата страна. Едното му рамо беше отвито и на него, точно където хлътваше ключицата, се виждаше като отпечатана бенка във форма на звезда. Имаше нещо много специално в него. Нещо различно. Нещо, което го караше да се чувства и да реагира като най-стария човек на света, а беше само на осемнайсет, почти дете. Очите му обаче не гледаха отдавна на света по детски. Взираха се в нея понякога влюбено, понякога с доверие, а понякога изпитателно, обвинително и гневно. Всичко това тя можеше да понесе. Обичаше да чете тези емоции. Тя ги вземаше от него и ги засаждаше в собственото си сърце. Оживяваше отново, когато беше близо до това преждевременно помъдряло дете.
Пресегна се и зави звездичката на рамото му с крайчеца на одеалото. Тя самата потрепери от студ и реши, че трябва да стане и да се облече. Може би трябваше да стане и да си върви сега, преди да се е събудил, преди да я погледне със сънената си нежна или пък с блокиралата си усмивка. Трябваше да стане веднага и да се облече. Студено е! Толкова студено бе тази нощ в неговото мазе.

Седна в леглото и спусна босите си крака да опрат само с пръсти пода, колкото да се увери, че пространството наоколо наистина съществува. Подът беше мръсен, поръсен със засъхнала кал от обувките или пък със струшки от метал и дърво, защото мазето всъщност беше работилница. Място, в което той прекарваше голяма част от свободното си време, сглобявайки усилватели, колони, кубета и китари. Беше музикант.
Тя се вгледа в мрака наоколо. Не можеше да различи силуетите на предметите и мебелите в стаята. Затвори и стисна силно очи за няколко секунди. Докато седеше така, усети, че някой я наблюдава. Рязко оцъкли поглед в тъмното. Пердето плътно покриваше ниския прозорец, от който не прозираше грам светлина. Зениците й обаче бързо се разшириха и свикнаха с мрака. Тя различи на крачка от себе си дървената маса, която служеше и като работен тезгях. Стола до нея, върху който бяха натрупани дрехите им. Огромно тъмно петно или силует в ъгъла пред вратата и още едно, по-голямо, под касата на вратата. Тя мигна два пъти стреснато, приведе се леко напред и се опита по-добре да фокусира. Усети, че петната също я наблюдават. Замръзна на място и се опита за секунди в главата си да сравни очертанията на двата силуета с нещо познато. Сканира ги бързо още няколко пъки, но не намери друга подобна форма, освен на човешкия силует. Всъщност два – единият седнал отпуснато и прегърбено на ръба на масата в други край, а другият внушително се бе изправил при вратата, с една ръка, облегната на бравата, а другата бе сложена леко предупредително и агресивно на кръста. Това ли виждаше наистина?
Тя имаше проблем с това. Откакто баща й почина, виждаше силуети и лица във всяко петно на пода или тавана, в избуялата влага по стените, в повтарящите се безкрайно вълни от десена на плочките в банята, в стапящата се пяна в кафето сутрин, в пепелта от цигарите между фасовете в пепелника. Виждаше лица или само очи, които я гледаха изпитатателно. Понякога тя ги очертаваше с маркер, за да изпъкнат, друг път просто ги запечатваше в съзнанието си и те оживяваха и я наблюдаваха всеки път, щов им влезеше в пространството. Полудяваше. Сигурно полудяваше, за да провокира въображението си да реагира така истерично. Мигна пак и размаха ръка пред очите си, за да изчисти някак двата силуета, които й се струваше, че вижда. В този момент обаче високото петно се раздвижи и се присегна към стената, където би трябвало да се намираше ключа за лампата в стаята. Чу се отчетливо „Щрак!” и стаята се изпълни със светлина. Тя присви очи, премига и когато ги отвори отново, видя срещу себе си мъж и жена, с няколко години по-големи от нея, с гневни и подтиснати лица. Майка му и баща му! Позна ги. Беше й показвал семейни снимки от детството си. А и той беше толкова хармонично и съвършено съчетание на нейната деликатността и ранимост и неговата решителност и алчност да загребва живота с големи шепи, че нямаше как да се е припознала.
Седяха тримата, застинали в пространството, взрени един в друг, сякаш времето си беше изхвърлило тик-такащия механизъм и някой трябваше да монтира друг зад циферблата, някаква нова по-сигурно работеща схема, която да отмерва по-вярно реалността.
В този момент, раздразнен от светлината в стаята, той се размърда в съня си и придърпа завивката към лицето си. Майка му, баща му и тя нямо изгледаха това и сякаш всеки от тях едва в този момент разчете ситуацията правилно и отключи схемите за реакция.
Тя смутено наведе поглед и се присегна за джинсите си, които тържествено лежаха най-отгоре върху купчината с дрехи на стола. Баща му обаче беше по-близо до стола и светкавично хвана другия край на панталона, в момента, в който нейната ръка се опита да го издърпа бързо. Панталонът се изпъна като струна помежду им, като тетива на лък, която щеше да се скъса всеки момент и да запрати стрелата с все сила в неочаквана посока. Тя хвърли умолителен поглед към баща му, но срещу нея седеше един доста сърдит човек, който отвърна на молбата й с презрение и се обърна към майката на момчето:

- Моля те, обади се на полицията веднага – просъска през зъби той. Жената кимна отнесено и се обърна отново да погледне момичето.

- Как не те е срам? Та, той едва преди месец навърши осемнайсет! Толкова ли няма други...мъже? Той е още дете – не виждаш ли? – бавно и отчаяно изговори наведнъж майка му. Момичето се опита да си поеме въздух, да вдиша и издиша, без да припадне:


- Всъщност нищо не се е случило! Не е...не е така, както изглежда. Аз....-запъна се тя, докато баща му вече разговаряше по телефона с дежурния от районното - ...няма за какво да викате полиция – плачеше вече тя. Майката му я изгледа с примесени съжаление и отвращение. Тя сведе поглед и видя, че още седи на ръба на дивана боса, по бикини и риза. Посегна отново към джинсите, които след първия сблъсък с баща му за тях, бяха паднали в средата на масата и лежаха като дрехи на мъртвец, на прокажен, сякаш разнасяха опасна зараза:

- Не ти трябва това – сопна се баща му и отново рязко издърпа панталона от ръцете й и го захвърли в другия ъгъл на стаята – Нека те отведат така, да си обереш срама! – озъби се той и в очите му та прочете обида и желание да удари, да нарани, да убие. Тя обърна умолителен поглед отново към майка му, но жената се извърна на друга страна:


- - Моля ви! Нищо не се е случило! Повярвайте ми! Излишно е да правите всичко това! – проплака отново момичето, но думите й се удариха като в стена в гнева на баща му и презрението на майка му. Тя се обърна спасително към дивана и почти на глас прошепна името му, но той се беше превърнал в мъртва няма купчина под завивките на леглото. Посегна с ръка да докосне косата му, която лежеше разпиляна на възглавницата, но през това време се чуха стъпки по стълбището в коридора. Вратата рязко се отвори и в стаята влезе дежурния и още двама полицаи с палки в ръце и сурови лица, които изразяваха готовност да впримчат и смажат всяка оказана им съпротива. Кимнаха си с баща му:

- Това ли е? – попита полицаят, сочейки с брадичка момичето седнало на ръба на дивана.

- Да, тя! – потвърди баща му, без да откъсва поглед от нея.


- Хайде, малката, тръгвай! – каза твърдо и с насмешка ченгето. Тя панически залута поглед между баща му, майка му и полицая, но никой не й отвърна със съчувствие и разбиране. Подпря се тежко на дланите си и издърпа тялото си нагоре с усилие, за да стане. Беше отмаляла. Тежеше й и не се подчиняваше. В стаята всички мълчаха и я наблюдаваха с отвращение, съдеха я, както я съдеха лицата и очите, скрити в петната и шарките наоколо. Тя усещаше омразата им:

- Мога ли...? Мога ли да се облека? – отправи въпрос към полицая тя, без да вдига поглед от голите си колене.


- Обувай си гащите и тръгвай, момиче! Заради теб ще пътуваме към областния в 7 сутринта в неделя! Побързай, ако обичаш! – избоботи нервно ченгето. Тя стана бавно и олюлявайки се стигна до другия край на стаята, където баща му беше захвърлил панталона й. Облече се бавно и несръчно. Ръцете и краката й трепереха от смущение. Главата й тежеше на тила, а слепоочията й пулсираха, сякаш са част от самоделно сглобен взривен механизъм. Сърцето й щеше да експлодира в ушите. А въздухът, който вдишваше, като че ли се пълнеше с кръв още в ноздрите й, стичаше се с метален вкус в гърлото й и слизаше директно в коленете, които хем й тежаха ужасно, хем бяха омекнали като макарони. Боеше се, че всеки момент ще припадни пред очите на обвиняващото я множество.

Не й дадоха дори тази възможност. Полицаите едва е дочакаха да си обуе ботушите и я грабнаха от двете й страни под ръка. Изведоха я като престъпник навън към колата, а докато минаваха край прозореца на стаята отвън, тя видя, че майка му беше дръпнала пердетата и седнала на нейното място на дивана, се опитваше да го събуди, разтрисайки го леко за рамото. Разплака се:

- Стига си циврила! В областното всичко ще си изплачеш и ще ти олекнел Наведи си главата, да не ти я навеждам аз! – изгрубиянства ченгето, докато я вкарваха в полицейската кола. После пуснаха сирената за всеки случай и излязоха по околовръстното на магистралата към съседния по-голям град.
От изтощение в колата тя заспа. Клюмна на рамото на едно ченге, което кой знае защо не помръдна да я отмести. Домиля му.
Край прозореца слънцето поля със светлина несъбудилите се още ниви с покълнало младо жито, разделени тук-там от букет цъфнали пролетни дървета. Пролетта беше дошла, да и от отворения прозорец на шофьора отпред в колата нахлуваше свеж аромат на младост, на мокра земя и нов живот. Горчиво. Миришеше горчиво.
Ченгето отзад внимателно снижи рамото си, така че да намести по-удобно главата на момичето и провери с ръка дали струята студен въздух от прозореца не минава точно край врата й. Вдигна внимателно яката на якето й и оправи падналия рус кичур пред лицето й. После бавно се извърна и се взря спокойно в пейзажа навън. Районният се усмихна в огледалото.
След по-малко от час полицейската кола паркира пред областното управление в съседния град. Районният изведе момичето от колата:
- Хайде, върви! – каза безизразно и поведе, стиснал служебно лакътя й. Другите две ченгета останаха да пушат на паркинга.
Сградата миришеше на здрав соц и мизерия. На входа районният показа служебна карта на дежурния и размени няколко реплики по вътрешния телефон в будката с някого. Тя седеше в ъгъла на пейката, където й беше посочено и се взираше в изтърканата мръсна мозайка на пода.Отстрани изглеждаше, сякаш е изпуснала нещо на пода и преди да се наведе да го потърси, оглежда внимателно къде е паднало. Всъщност беше изумена от факта, че за първи път не вижда силуети и лица в шарките на гладката повърхност. Вместо това пред очите я натрапчиво изскачаха еднаквите частици на мозайката. Сред стотици-хиляди разрязани и загладени малки камъчета тя виждаше само двойките от еднакви. Седеше като хипнотизирана. В главата й не протичаше друга дейност. Бе спряла да приема реалността.
След минута районният дойде и я поведе пред себе си по тъмния коридор. В дъното качиха три етажа по мръсното стълбище и попаднаха в почти огледално копие на коридора на партера. Тук обаче по вратите на стаите нямаше табелки, указващи длъжностите и имената на хората, които се намираха зад тях, а само числа. На мястото на пейките бяха монтирани тръби на различни височини към стената, а на някои от тях висяха мълчаливо хора, закопчани с белезници. Миришеше странно на...казарма. На адреналин и нерви. На бумащина и смазана воля. На унижение и примирение. Същата смес видя и в очите на задържаните. Хрумна й, че по някакъв извратен начин приличат на оживели кукли на конци, на Пинокиовци, които пак ще се превърнат в цепеници, защото носовете и лицата им са се издули и напукали от твърде много лъжи. Ръцете им бяха изцапани с кръв, с тяхната и с чужда.
Кръв беше думата, която търсеше през цялото време. Миришеше на кръв натрапчиво. Сякаш зад тези стени се източват хиляди литри от вените на арестуваните.
Всъщност тя видя едва сега, че коридорът беше осеян с капки и стъпки в кръв. Очевидно човекът, който ги бе оставил, бе огромен. Стъпките му бяха като на великан – с широки ходила, които стъпваха на земята само от външната си страна и на пета. Пръстите му не оставяха отпечатъци. Това означаваше, че може би човекът е изключително тежък или има гъбички и се опитва да стъпва по този предпазлив начин, за да си спести болката. А може би е великан с гъбички на пръстите, ранен в крака или по-скоро във врата, защото кръвта се разпределяше равномерно на двете ходила и то на ситни капки – градеше си тя хипотези наум, докато вървяха с районния, следвайки дирята.
Дирята свърши почти в дъното на коридора, пред врата с номер 37А. Явно в началото стаята не е била предвидена да работи като това, което беше в момента, защото тръбата тук не бе прикрепена с винкел към стената, а бе просто щендер, като тези в магазините за конфекция. Ако се договореха, престъпниците закопчани към него, можеха да се опитат да избягат групово, като понесат щендера със себе си. Но тримата, които висяха на този, трудно щеше да им се получи синхрона, но от отчаяние човек какво ли не би опитал.
Щендерът обрамчваше в оживяла картинка три изключително колоритни екземпляра – почти двуметров гигант със странно тъпа физиономия, с коса, която някога е била подстригана на пънкарски гребен, но сега се стелеше като проскубана грива на стар работен кон. Беше облечен с бомбър в маслено зелено и камуфлажни панталони, втъкнати в разкривени кубинки с червени връзки. Като го сканира панорамно още веднъж, тя разбра, че това е „великанът” с кървавите следи. Огледа го внимателно и видя, че наистина по тила и гърба му има червени засъхнали петна. Догади й се и отмести поглед към другия задържан. Беше среден на ръст, хърбав индивид, видимо между двайсет и първата и двайсет и петата си година, с бръсната глава и татуиран знак отзад на тила. Кубинките с метални бомбета, белезите от побоища по цялото му лице и насинените кокалчета на пръстите на ръцете му говореха за доста буен и невъздържан характер, твърде емоционални постъпки и грешки, много грешки в преценката за ситуации и хора. Грешки, жигосали с гнойни рани вените му. Грешки, свили съзнанието му до зеница в карфица, до върха на игла и пропадане в нищото след това. Грешки на волята. Грешки с желанията. Тя лесно можеше да разпознае тези грешки. За нея те бяха стари, мъртви и презрени, но не и забравени желания. Желания с аромата на смъртта, облечени в усмивката на баба й, прогонени с много болка и самота. Самота и болка бяха запечатали последно зениците и на момчето, но той не помнеше това. Тази сутрин беше постигнал целта си. Не помнеше нищо от душата си. Постигнал бе перфектната пустота и висеше на нея със закопчани в белезници ръце.
Тя го съжали и отвърна поглед встрани. По страните й се спуснаха яростно няколко горещи сълзи. Опариха устните й. Преглътна ги и избърса остатъка с ръкав.
- Я, виж ти! Ревла! – възклица момичето, закопчано на тръбата от другата страна на надрусания скинар
– Началник, сбъркал си етажа! Трябва да слезеш един по-долу с нея сигурно. Тая има душа, а тук сме само кукувици и чакаме доктора вътре да ни навие пак пружините – обърна се кряслата към районния.
- Боли ни понякога, ама не ревем. Ние никога не ревем! При нас разкаяние няма, малката! За т’ва са ни отделили от другите – да не даваме лош пример. А-ха-ха-ха-ха-ха – разсмя се гръмко момичето.

- Тихо, крадло! Да не те докарам до рев от разкаяние ей сега с палката! – озъби й се районният. После почука глухо на вратата на кабинета и рязко натисна бравата. Избута момичето три крачки пред себе си вътре. Отвън се чу мърморене и сподавен кикот.
Картинката в кабинета беше като извадена от странен сън на поет-символист. Пространството вън и вътре толкова много се различаваха, че попадайки за първи път в стаята, човек имаше чувство, че е прескочил до някаква съседна сграда или е попаднал в друго измерение.
Точно срещу вратата стената цялата беше остъклена и снабдена с плъзгаща врата от тавана до пода, през която се излизаше отвън на разточително широка тераса. Лятото сигурно би могло да се плажува на нея, ако не беше прикрепена към тази мрачна и сериозна сграда. Сега прозорецът бе целият облян от светлината на сутрешното слънце. Тъмното бюро и силуетът на човека зад него седяха малко нелепо като огромно мастилено петно в центъра на импресионистично платно. Когато зениците й се свиха достатъчно, така че можеше да направи прехода от тъмния коридор в светлата стая видим, тя различи дребната фигура на мъжа зад бюрото, затрупано с купчини папки и хартия.
Тонове папки и хартия бяха подредени на купчини, овързани с канап, по продължението на цялата стена вляво. Отдясно имаше още две по-малки, доста очукани и захабени дървени бюра, всяко от които бе снабдено със стол и лампа. На едното в две кофички от кисело мляко бяха разпределени евтини химикалки и маркери. На другото небрежно беше захвърлен свитък от вестници с днешна дата и пластмасова чаша с кафе от машина. Сякаш някой грубо бе прекъснал нормалната ритмика на работния ден на мъжа още в началото и сутрешните занимания вече се оказваха излишни и неприложими към графика за деня. Вестниците бяха вързани с канап, на който висеше етикет като за служебна поща. На него, с безизразния почерк на пощенските служители, беше написано лаконично: „ МВР – Централа, Д-р Петър Василев”.
„Доктор? Хм!” – превъртя си тази въпросителна в главата момичето и се загледа в календара, закачен с тиксо за стената. Показваше някаква стара дата отпреди година и половина. Нещо беше записано с подреден ситен почерк на съседното квадратче, но тя не можа да го разчете, защото районният вече я беше хванал за лакътя и я дръпна да седне на стола. Тя се подчини. Той дръпна другия стол в центъра, на метър от нейния, и също седна:
- Докторе, това е нашият нов случай. От около месец имаме пуснат сигнал за нея, а тази сутрин ни се обадиха да я засечем на място. На 32 е. Не е от града. Не живее отдавна по адресна регистрация. Имотът там е бил продаден от семейството й преди години. Сменя местоживеене и работа на 6-8 месеца до година. От две е чиста. Бивша зависима е. Лекувала се е в някаква частна терапевтична клиника и по всички данни е нямала рецидив след това. Поведението й обаче напоследък е на ръба на обществения морал. Затова може би ще е добре да й се направят пълни тестове за опиати и активни вещества. С една дума – контактува и поддържа близки и интимни отношения с непълнолетни. За съжаление я хванахме с момчето, което вече е навършило 18, но родителите твърдят, че се движи с него отпреди това. Нямаме друго налице. Не е крала. Не е имала контакти с пласьори и лица от контингента. Не дължи нищо като данъци и такси на държавата и няма кредитни карти на нейно име в никоя банка. Сирак е. Има роднини в нашия град, но явно не поддържа много топли отношения с тях. Родителите на момчето обаче са разтревожени. Ние реално няма за какво да я задържим, но понеже е бивша, реших да ти я докарам да провериш за какво става дума. Това е накратко. Доклада с показанията на семейството на момчето ще ти го пусна днес по-късно. Аз разпит няма да правя, ако ти не прецениш, че се налага...- районният погледна момичето за няколко секунди, после се обърна към доктора, вдигна рамене и продължи:

- Историята на лечението от Националния Център ще пратят утре, но ми казаха, че е имала суицидни наклонности. Два пъти е пробвала в терапията – веднъж да се обеси на някакъв висящ кабел и веднъж (няма да повярваш) да се натрови, като изпие одеколоните на персонала и пациентите. Можеш ли да си представиш за какъв махмурлук е ставало дума на следващия ден. По принцип май често виси в баровете вечер, но е кротка – докторът само клатеше глава и превърташе един химикал между пръстите си, погледна момичето и се усмихна уж замислено:

- Хм..., голяма скука! А, малката? Нищо пикантно не си сервирала, откакто си излязла, а явно ги умееш тия работи? – тя вдигна поглед и се вгледа в дребните зеници, прибрани на чисто зад очила с метални рамки. Наблюдаваше как устата му лениво учленяваше звуците, които лепнеха като тежки петролни петна в това иначе слънчево и приятно пространство:

- Ей сега всичко ще ми сподели тя на ушенце, като си отидеш – обърна се докторът към районния – ще ми обясни подробно какво очаква да получи от едно 18-годишно момченце в леглото, пък после ще преценим дали е полудяла или оглупяла...Нали? Кимни, ако ме разбираш какво искам да ти кажа! – перверзната мазна циничност на доктора се разтичаше по бюрото и се стичаше като разлигавено желе към паркета, а после попиваше в дървесината и оставяше странно след себе си остра миризма на безир. Вонеше. Вонеше на затлъстяло, на консервирано тлъсто тяло и залинял мозък. Може би някога в младостта му цинизмът е бил изострена сетивност и ранимост, но това някога е било твърде отдавна. Леност и високомерие бяха неговите грехове. Тя се вгледа в пухкавите му бели пръсти, които още прехвърляха химикала механично и потрепери от погнуса. Отвращаваше я. Отвращаваше я мисълта, че това мутирало, във всичките му структури и системи, същество имаше властта и възможността да бърка в съзнанието на другите, да определя степента на „нормалност” и „отклонение”. Та, той самият бе извън всякакви морални и етични класации, нима можеше да категоризира правдиво някого? Всъщност кой изобщо можеше? Тя потъна в този въпрос и извърна поглед от доктора. Явно са очаквали нещо да отговори на въпрос, който тя дори не беше чула. Беше застинало някакво неловко мълчание в пространството и за да го прекрати, районният стана и дръпна шумно стола встрани:

- Аз трябва да вървя, че ме чакат в Районното. Ще оставя единия сержант тука, докато приключите с нея. Той ще я върне обратно или ще я закара, където му кажете. Все пак тя си е наш случай, редно е ние да си се погрижим.

- Ок, полковник! Ще звънна да те известя какво ще се правим с девойката – хвърли й продължителен панорамен поглед психиатърът и се усмихна на районния. Той също я погледна кратко, кимна служебно на доктора и излезе от стаята, като плътно затвори вратата след себе си.

- Така... – стана от стола психиатъра и закри с топчестото си уродливо тяло светлината, която влизаше през прозореца и падаше върху лицето й.

- Разбирам, че никак не е приятно да те измъкне районния от леглото рано-рано в неделя, ама такава е реалността и или я приемаш и се вземаш в ръце да я промениш, или като онези куковци отвън увисваш на една тръба разстояние от нея – той се клатеше напред-назад, на пети и на пръсти с леко повдигане на всеки такт, все едно обяснява бавно и равномерно математическия принцип на чекмеджетата на студенти-хуманитари. Тя седеше отпуснато на стола, с поглед взрян някъде между нея и психиатъра.

- Да кажа на някой да донесат две кафенца, за да се събудиш, а? То и моето отдавна изстина...- опита се да разчупи атмосферата докторът. Момичето с нищо не издаде, че това го интересува.

- Виж, сега! Така няма да стане! Аз трябва да преценя луда ли си, нимфоманка ли си, педофилка ли си или просто глупава нещастница – каза докторът, заобиколи бюрото и застана на метър разстояние от нея. Тя се взря в обувките му – безвкусни като модел, с прашни носове и кални подметки – сигурно тази сутрин бе дошъл пеш на работа. Той се наведе надолу, за да хване погледа й. Тя вдигна глава и забоде очите си в неговите. В този момент на вратата се почука глухо два пъти:

- Влез! – каза докторът, без да сваля поглед от нея. Беше сержантът, на чието рамо тя заспа в колата:

- Полковникът каза да остана на Ваше разположение, докато...- сержантът погледна съчувствено момичето, седнало на стола с гръб към вратата – докато...решите какво е необходимо да се направи с нея – довърши сержантът.

- Да. Така се разбрахме...Сядай! Ще наглеждаш девойката, докато пише, защото..., оказва се...-докторът провлачи изречението, оглеждайки момичето в детайли, сякаш го вижда за първи път – оказва се, че не може да говори. Не може или не иска! – натърти той на последната дума. Тя отново вдигна глава и го погледна с онзи директен, прям и безразличен поглед. Той се отказа да играе тази игра втори път.

Тази сутрин не му беше до това. „Да полага усилия, за да отвори главата на една бивша наркоманка? Не, няма смисъл! Никакъв! За какво му е това? Виж, ако беше поддала още в началото да й отвори краката, щеше да бъде друго нещо. Не, че е хубава, но...става. Що пък не. Има някакъв сдържан животински инат за оцеляване в нея. Сигурно би оцеляла на пук, дори планетата да се разцепи на две. Имаше нещо изключително атавистично, но и прекалено отнесено и суфистицирано, за да му се играе на „Докторе, подреди ми главата!” Няма да се занимава! Да седне, да си напише версията и да му се маха от главата! „Правила секс с 18-годишен.” И какво от това?! Браво на нея! Никого не е обрала, не е убила. Не е престъпление да спиш с младоци, нали? И той не би простил на някоя 18-годишна, ако му се поднесе на тепсия. Те днешните хлапаци са мутирали. На 18 често са пробвали неща, които 2 поколения преди това и на 40 не са стигали като връх....Изобщо няма да си храни мозъка с нея! Да пише и да се разкара от кабинета му! Ама че глупак е тоя районният да се върже на цивренето на някакви тъпи родители моралисти! Къде живеят тия, бе? С какво се хранят? Я да го духат супите всичките! А тая....тая....да се разкара!!!”
Това сложи точка в разсъжденията на доктора по случая. Точка и на желанието му да брои неделята за работен ден:
- Сержант, оставям ви отговорен писмените й показания да се намират на това бюро утре сутрин. Като приключите с писането, я отведете обратно в малкото си градче и я изпратете до дома й, да не я убият с камъни по погрешка. Не се налага да я задържаме, нито да я подвеждаме под домашен арест. Просто....я наблюдавайте известно време да не се прояви криминално – сержантът кимаше служебно, но ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха.

- Онези тримата отвън – продължи докторът – нека повисят на тръбата, докато си тръгнете от тук. Не ги отразявайте, каквото и да искат. Демонстрирайте пълно пренебрежение. Никакви нужди - „Гладен съм!”, „Жаден съм.” – не се удовлетворяват! Да се оплачат на арменския поп, ако искат, че съм им нарушил човешките права. Те не са хора! Отрепки са! – блещеше се в очите на сержанта убедително докторът, но всъщност пледоарията беше предназначена за вътрешния му глас, който от време на време все пак го държеше отговорен за действията му.

- Те са ненормални животни! Да висят на тръбата и да се насерат, ако искат! Не ме интересува!!! С тях ще се занимавам утре...- погледна спасително към календара, за да се увери, че няма нищо друго в графика, но старата дата на стената не му помогна никак.


- Да преспят в ареста в отделни килии, за да си наместят остатъците от мозък в главата – продължи той малко по-тихо – Там да ги почистят и нахранят за вечеря. На наркомана нищо няма да се инжектира, докато не го разпитам утре сутрин. Ако междувременно тръгне да прави криза, да викнат дежурния лекар и да се обадят и на мен...Мисля обаче, че ще издържи...този път....- докторът се загледа замислено пред себе си и потъна за няколко секунди другаде. Сержантът и момичето мигаха безмълвно срещу му, сякаш гледаха стар филм в киното, чиято лента се е скъсала и трябваше да наблюдават подскачащия бял екран, докато монтажистът я залепи и зареди отново в прожектора:
- А за тебе, „малката”, имам специален подарък – сепна се докторът, заобиколи бюрото, дръпна горното чекмедже и извади от там голям кафяв плик. Изтръска съдържанието му на бюрото, в края, точно пред момичето. Бяха снимки. Ужасяващи, кървави снимки:

- Ето, хубавичко ги разгледай и си помисли, реши, дали ще го играеш откачалка, като онези тримата отвън, или ще се вземеш в ръце! – психиатърът се приведе ниско, почти на нивото на бюрото, така че погледът му да засича фронтално този на момичето и снижи глас:

- Помисли си! После пиши и си тръгни от тук! Но си помисли, момиче! Хубавичко си помисли! – той задържа погледа си върху нейния за десетина секунди. „Добър е! За ченге-психиатър е много добър даже” – призна пред себе си тя, после му се усмихна едва и кимна.

Докторът си събра папките от бюрото, закопча ги в плоската си кожена чанта, която извади от някъде и след кратко замисляне, си взе и наръча с вестници, заедно с чашата студено кафе. Тръгна да излиза, но на вратата се спря, погледна пак момичето и подаде чашата с кафето на сержанта:

- Дай й го да го изпие! Има нужда. Събудили сте я твърде рано тази сутрин – сержантът кимна и пое чашата. Докторът също кимна за последно и излезе, като рязко дръпна вратата след себе си.

За няколко секунди в стаята настана пълна тишина. Слънцето се беше вдигнало още по-високо и сега огряваше щедро цялото пространство в кабинета. Тя затвори за миг очи и се остави на илюзията, че е сама, седнала на брега на морето и след малко ще чуе крясъка на гларусите високо горе в небето, а наум започна да брои вълните, които пристигат и си отиват на педя от краката й. Без мисли, без чувства в главата си, без болка, без тревога и паника....без вина. Беше почти реална халюцинация. Повярва й и забрави. Отпусна се леко назад на стола за секунда-две-три-минута-пет. После усети нечия топла ръка на рамото си:
- Ти май наистина имаш огромна нужда от кафе или от сън – каза кротко сержантът, като се приведе над нея с чашата кафе на доктора. Тя се сепна. Отвори очи и вида как светлината потъва топла в неговите сини. Сини като сутрешното небе. Сини като спокойното море. Чисти сини очи.
Бяха в абсолютен контраст с кървавото червено море от фотографии, разпиляни по бюрото пред нея. Тя се опита да фокусира и...видя. Огромно улично псе, чиято глава беше отвъртяна на една страна, а на мястото на стомаха му зееше дупка. Вътрешностите му ги нямаше. Сякаш див звяр го бе убил, само за да задоволи инстинкта си, а не, за да се нахрани. Картинката беше толкова ярка, че й се струваше, че от снимките мирише на топла кръв. Премаля й. Стана й много зле. Извърна очи, обърна се на другата страна и повърна до бюрото на доктора. После вдигна глава, погледна отново фотографиите с изтърбушеното куче, видя и съдържанието на стомаха си на пода и се разтрепери. Разплака се. Сержантът с един замах събра пръснатите снимки и ги обърна с изображенията надолу. Погледна тресящите й от плач рамене, наведе се и я прегърна. Тя не се възпротиви, но още дълго време продължи да хлипа.
- Поплачи! Поплачи! Изхвърли напрежението! Забрави тази помия! Не трябваше да гледаш снимките. Жестоко постъпиха с теб тази сутрин всички. Жестоко....Поплачи! Всичко ще се нареди! – тя вдигна глава и през насълзените си очи му се усмихна:

- Той също ми казва това. „Всичко ще се нареди!” И го вярва наистина. Аз – не. Но го обичам заради това. Непоправим оптимист е....Всичко ще се оправи ли наистина? – потърси с надежда тя отговор в очите на сержанта.

- Да – усмихна й се той – Всичко ще се оправи, само трябва да се успокоиш – тя продължаваше да се взира в чистите му сини очи с поглед, който жадно искаше да получи точно този отговор. Да го получи и да го повярва.

- Благодаря Ви! – каза тя и хвана с двете си ръце неговата. Той кимна и пак се усмихна:


- Знаеш ли, премести се, ако искаш на стола до онова бюро – посочи той страничното – а аз ще почистя тук...

- Дайте ми само вода и парцал и аз ще почистя...Много съжалявам за това...- опита се да се извини тя.

- Не, няма нищо! Не се притеснявай! Повечето хора не издържат на такива гледки. Дори някои колеги не могат да свикнат за година-две. Докторът....прекали може би, но всъщност се опита да ти помогне...- погледна я този път сериозно сержантът. Тя кимна.


- Искаш ли да направим така: ще отидем двамата до стаята на чистачката – там има мивка, огледало, сапун и чисти кърпи. Ще си измиеш лицето и ще се освежиш, а аз ще събера каквото е необходимо, за да се почисти тук. Има и кафе-машина в дъното на коридора. Ще си вземем по нещо топло за пиене и ти ще седнеш да пишеш, а аз ще изчистя. Става ли така? – тя мигаше учудено срещу него с големите си кръгли детски очи:

- Защо го правите? – попита.


- Защо – кое?

- Защо се грижите толкова много за мен и сте така внимателен?

- Ами...да кажем, че те разбирам в известен смисъл и виждам колко излишно се тормозиш в една абсолютно истерична ситуация. Но, хайде! Да вървим за кафе или пък чай?


- Чай! – отвърна светкавично тя с усмивка и стана от стола.
Двамата излязоха от стаята и тръгнаха по коридора, когато чуха зад себе си:
- Хей, малката! Много си бърза! Не е ли твърде зрял за тебе сержанта, а? – подвикна й момичето от „щендера” пред кабинета. Сержантът я изгледа строго, без да спира:

- Не й обръщай внимание! Бедна изгубена душа е тя. Майка й беше проститутка навремето. После нещо се забърка с една мутра и я убиха по погрешка при една престрелка между организациите. Баща й никой не го е виждал и не го знае. Майка й разправяше, че бил богат руснак и че ще я вземе някой ден в Москва, с кожи щял да я облече като императрица. Затова и на малката сега й викат Императрицата. Краде бижута и ценни вещи в градска среда. Как го прави, тя си знае. Ама лошото е, че се тъпче с амфети, е-та и всякакви други боклуци. Откача от време на време. Вчера с крадена кола влязла директно във витрината на един бижутерски магазин. Нищо не взела. Просто седяла вътре с колата и пробвала часовници. Цялата била в часовници – на ръцете, по глезените на краката, на врата. Чудна тик-такаща Императрица са заварили колегите. Прибрали я в ареста. Не минава и месец, преди да свърши нещо такова. Вкарваме я тука и се намира кой да й плати гаранцията. Идва адвокат и й съчинява алиби или пък я изкарва психически нестабилна. Това е сега последното й оправдание и затова виси пред кабинета на доктора. Всички знаят, че Императрицата ще свърши един ден я в затвора, я в лудницата, ама какво могат да направят. А и тя не може много. Тук всички я знаят и никой няма да й даде шанс да работи някъде нормална работа и да живее редовно. И тя го знае, ама като й казах да се махне от тук, само се изсмя в лицето ми. Чакала била баща си. Щял да дойде, да я намери и да я отведе в Русия....Може пък наистина да не е добре момичето....знае ли днес човек кое се брои за нормално и кое – не – сержантът погледна момичето, сякаш да се увери, че го слуша още. Тя кимна и се замисли, вгледана в краката си. Видя отново кървавата диря, която разцепваше коридора на две като шосе:

- А това? От кучето ли е! – попита неуверено тя.


- Да. В дъното на коридора е и лабораторията. Сутринта, като са го носили натам, са поизцапали.

- Момчето...огромното момче пред кабинета, с кръвта на гърба, има ли нещо общо с това? – този път тя вдигна очи, за да види реакцията на сержанта. Той също й хвърли бърз преценяващ поглед колко от информацията би понесла:


- Да, има. Той върши от време на време такива неща....Има диагноза шизофрения, но според доктора на Марса му няма абсолютно нищо. Просто преди 5 години жестоко се напил и с останалите скинари решили ей така за назидание да пребият едно циганско семейство. Влезли в първата попаднала им къща в махалата и нашият човек, нали го виждаш какъв е огромен и не си знае силата, взел, че убил без да иска рома на място с юмрук. Циганката и децата се разпищяли и той прекършил и техните вратове, за да млъкнат.... Трябваше да излежава 5 убийства Марса, 3 от които на деца, т.е. на доживотна да отиде, но отнякъде се появи тази диагноза шизофрения и сега си разхожда 3-годишния син в парка, докато жена му се блъска и изкарва пари да храни и тримата...- сержантът забоде поглед в краката си и се замисли.

- А защо...защо е убил кучето? – осмели се да попита момичето.


- Не знам...Той иначе е доста кротък човек. Такъв беше в средното училище. Такъв беше и в Техникума до 10-ти клас. Съученици бяхме. Даже беше подтиснато, затворено в себе си момче. Знам, че си имаше проблеми с техните. Баща му беше пияница и често вдигаше скандали у тях. Май ги пребиваше от време на време с майка му, ама...това уж се приема за нормално в едно обикновено семейство днес. Битови скандали – така го класифицираме тук – сержантът се спря пред една врата.

- Ето тук е стаичката на чистачката – отвори вратата и пусна момичето да влезе пред него.


- В дясно е банята. Можеш да влезеш и да се освежиш. Аз ще те изчакам тук с парцала и кофата да изчистим кабинета, че чистачката не идва в неделя. Затова и коридорът е мръсен.

- Благодаря! Благодаря Ви за всичко днес! – обърна се, преди да влезе в банята момичето и стисна отново с двете си ръце неговата.


- Не се притеснявай! Няма за какво! Мисля, че това е просто нормално човешко отношение. Няма за какво да ми благодариш. Влез се измий! – усмихна й се топло сержантът.
В банята имаше течен сапун с аромат на роза и две чисти кърпи в шкафчето под мивката. Тя върза косата си с ластика, който носеше като гривна на ръката си и дълго време плиска лицето си, редувайки топла и студена вода. После го изми със сапун и се погледна в огледалото, преди да посегне към кърпата. Водата правеше чудеса с кожата й. Подмладяваше я поне с 5 години. Всъщност всички й казваха, че годините не й личат и прилича на тийнейджърка, но в огледалото всяка сутрин тя виждаше ясно натрупаната с времето тъга и умора. Всяка сутрин в огледалото осъзнаваше, че времето за нея тече все по-бързо отпреди и трябва да увеличи скоростта, за да свърши всички неща, които си заслужава да остави след себе си. Баща й някога и бе казал това: „Струва си да живееш, само ако оставяш след себе си красиви следи и неща, които са полезни за някой друг.” Баща й беше строителен инженер и се гордееше със сградите, по който бе работил. Тя също. Сега, когато го нямаше, тя го откриваше именно там – в неговите сгради, пръснати навсякъде из града. Липсваше й. Липсваше й тяхната студена война. Липсваше й чувството за принадлежност и загрижеността. Но...някога искаше, стремеше се с все сили и на всяка цена да постигне самостоятелност и свобода и...ето ти ги сега, на! Би заменила тази свобода, би я продала, би я предала сега, за да прекара поне още няколко часа с баща си...
Подсуши лицето с хавлията и го намаза с лимоновия крем на чистачката. Беше евтин, но попи веднага и образува защитен нежен филм по кожата й. Ухаеше приятно. Пусна косата си и я разреса с пръсти, след това сръчно я сплете на късичка плитка на тила. Огледа се. Не изглеждаше добре, но това е всичко, което можеше да направи тази сутрин за външния си вид. Въздъхна и се примири.
Излезе от банята. На диванчето в стаичката я чакаше сержантът с приготвени кофа с вода и стирка, а на масичката пред него бяха оставени две пластмасови чаши с топъл чай от машината. Той пушеше и се беше загледал през прозореца навън. Обърна се и се усмихна, като я видя.
- Седни да си изпием чая тук, да не дразним онези тримата в коридора, че докторът реши да ги накаже с глад и жажда до края на деня – тя седна леко притеснена на дивана до него.

- Благодаря и за чая! – взе едната чаша и се вгледа в жълтеникавата течност вътре.


- И аз имах нужда да си доставя малко удоволствие тази сутрин, така че ми е приятно, че го споделяш с мен – каза любезно той е се усмихна отново по неговия слънчев и топъл начин.

- Всичко ще се оправи, ще видиш! Само не се притеснявай и...ако можеш, ако има къде другаде да отидеш, прости си тръгни от този град! – каза сержантът този път сериозно.
- Ти наистина ли обичаш това момче или...просто си се хванала за нещо, което да те държи на повърхността? – притеснен леко от собствената си прямота, я погледна той.

- Ами...- тя не знаеше как да отговори.


- Не ми казвай нищо, ако не можеш! Не си длъжна. А аз и не би трябвало да ти задавам подобни въпроси – добави бързо сержантът.

- Не! Не! Напротив! Искам да отговоря. Може би, като го кажа на Вас, и на мен някак ще ми се изясни – прекъсна го момичето.

- Мисля...мисля, че ме успокоява и че ме кара да се чувствам някак по-светла, по-добра, по-смислена...Сякаш няма значение какво се е случило преди, какво ще се случи след това, просто...просто ми е хубаво да съм сега до него – сержантът я гледаше кротко, без да я прекъсва.


- Веднъж пътувахме с влак двамата. Бях си пуснала в слушалките Ноктюрно N:8 на Шопен, когато той ме прегърна и се унесе в дрямка. Мисля, че спеше, когато в един момент моето и негово дишане се синхронизираха напълно, сякаш музиката минаваше през един цял организъм, изпълваше го с емоции, променяше го и го оставяше да се оформи сам в пространството. Той не чуваше музиката от слушалките, но реагираше и ускоряваше пулса си, заедно с импулса, който създаваше музиката в мен. Абсолютна хармония, като при танц. Беше магично. За първи път се почувствах така – все едно съм си у дома – спокойна, щастлива, завършена, съвършена в този момент...Пътувахме цяла нощ и аз не успях да заспя. Не исках, за да не пропусна и секунда от това чувство. Не сме говорили с него никога за това, но мисля, че няма и нужда. Тази хармония се превърна в нещо друго помежду ни; превърна се във вяра, че каквото и да се случи, никога не би могъл да изпъдиш от сърцето си другия. Просто защото неговото място е там, вътре в теб – тя погледна контролно сержанта – Може би Ви звучи налудничаво и отвлечено, но нямам нищо друго по-ценно от тази вяра в живота си в момента – тя се взираше в очите му, за да открие зрънце съмнение или пък присмех, но там нямаше това. Сините очи на сержанта просто се бяха наляли със сълзи.
- И за да отговоря на въпроса, който Вие няма да ми зададете, но заради който съм съдена от другите, ще ви кажа: Не, не сме правили секс никога до сега. Просто спим, вплетени един в друг като огромен притихнал ембрион...-тя млъкна, защото видя, че сержантът няма къде и как да скрие сълзите си и това го кара да се чувства неловко:

- Съжалявам! Натъжих Ви с моите приказки...- каза виновно тя.


- Не, не! Напротив! Пречисти ме. Благодаря ти за това! Благодаря ти, че го сподели с мен...- отвърна тихо сержантът и разтърка очите си, за да изтрие следите от сълзи. Тя го гледаше загрижено.

- Много емоционално реагирате...Да не би да засегнах болна тема? Съжалявам, че ви разстроих...


- Не, не, болна тема...не. Просто съм в процес на развод...но няма смисъл да те занимавам с моите драми – сержантът стана и отиде до прозореца, сложи си ръцете на гърба по полицейски маниер и се взря в нещо, което сигурно бе на педя над хоризонта. Приличаше на малко момченце, което отказва да си признае за победено и вместо това го играе „голям и стабилен мъж съм, нали така”. Домиля й за него:

- Не искам да любопитствам, но ако имате нужда да споделите, поне с това мога да си върна за „просто човешкото отношение” към мен – каза момичето на дивана. Сержантът се обърна и се приближи една-две крачки, така че сянката му „падна” на масата, а нейната чаша с чай се оказа точно там където трябваше да се намира сърцето му. Хареса й тази символика. Тя взе внимателно чашата и отпи от чая, после я върна точно на същото мястото. Вдигна поглед и пресрещна този на сержанта. Видя, че е готов да говори:

- Тя беше голямата ми ученическа любов. Бях луд по нея последните две години в Техникума. Нямахме търпение да завършим, за да се оженим. Родителите ни също много ни се радваха. Вдигнахме голяма лятна сватба, ходихме на сватбено пътешествие из Италия цял месец – Венеция, Флоренция, Рим, Сицилия. Приказка. Сега ми се струва нереално...После нещо помежду ни угасна и тя много охладня. Карахме се често за дребни неща, но го приемах някак за част от нормалните неща, които се случват на всяко средностатистическо семейство. Всъщност част от проблема бе в това, че аз исках деца, тя – не. Взимаше всякакви хапчета и ходеше редовно на гинеколог. Обсъждали сме въпроса хиляди пъти, но тя не искаше и да чуе да става майка на 20 години. После аз записах офицерската школа в Симеоново и тя остана да живее сама, докато завърша. Често ходеше при майка си, моята ходеше да я навестява. Бях спокоен. Завърших школата и се прибрах обратно в града, започнах работа в полицията и се сприятелих с един от колегите доста. Давахме дежурства заедно, патрулирахме, каних го често на вечеря у дома, през уикендите – на пикник, за риба. Той живееше сам и на мен ми беше приятно да споделяме заедно свободното си време. Жена ми също го прие добре. И сега, като се замисля, започна да се старае повече с домакинската работа, с готвенето, като знаеше, че той ще идва на гости у дома. На обяд ми се обаждаше да ме пита какво искам за вечеря и дали ще се прибера сам или ще водя и гости...- сержантът се извърна пак към прозореца и неочаквано се замисли за нещо, сякаш прехвърляше и анализира, и анализираше, и анализираше спомените в главата си. Момичето реши, че е по-добре да не го прекъсва. След минута той сам се сепна, излезе от унеса и продължи:
- Внезапно трябваше да отида на обучение в школата в Плевен за три месеца...Явно през това време те двамата са се сближили достатъчно, за да забременее жена ми, която от година и нещо вече не спеше с мен...- той се обърна с лице към момичето:
- Знаеш ли кое е най-лошото в цялата история? – забоде поглед той право в нейните кръгли, по детски наивни очи. Тя само отрицателно поклати глава:
- Най-лошото е, че аз ги видях двамата вкъщи...на дивана в хола...Първо не можех да повярва на очите си. Стана ми зле, краката ми омекнаха и се разтреперих. Главата ми пулсираше до пръсване, а сърцето ми се беше качило в ушите и тупкаше така, че цялата стая, всичките четири стени му връщаха ехо. Текна ми кръв от носа и започна да капе по пода. Жена ми ме видя и много се изплаши. Спусна се да ми помага да спира кръвта, а аз...аз исках да я убия. Всъщност първата ми мисъл бе да извадя пистолета и да застрелям него. После ми се прииска нея да убия с бой и накрая излязох от вкъщи с мисълта, че зад ъгъла ще намеря някъде тихичко местенце сам да си тегля куршума. Всъщност влязох в първия отворен бар и се напих жестоко. По-късно реших отново да се прибера, за да взема колата. С нея половин час по-късно съм помлял колата на моя „приятел” на служебния паркинг пред Районното, като съм ударил и още няколко други паркирани около неговата...- сержантът млъкна и се загледа пак пред себе си.
- Наказаха ли Ви? – попита, заинтригувано от историята момичето. Сержантът я погледна с раздрезнение, потърси нещо в очите й и троснато й отвърна:

- Не. Изпратиха ме на психиатър и ме пуснаха два месеца в неплатен отпуск да си уредя развода и...да се...успокоя.


- Разбирам – кимна тя и мислено го прегърна, за да отнеме от болката и обидата, които му горчаха на езика.

- Цялото управление, всички колеги, голяма част от познатите и приятелите ми в града ми броят първо за откачил, втора – за рогоносец. Бившата ми вече жена пък ме мисли за глупак и...страхливец...

- Но тези неща...- опита се да прекъсне унизителния му монолог тя...


- Да, знам! Тези неща се случват на милиони хора по света. Всеки ден. Всеки ден по триста хиляди пъти сигурно. Нормално е. Двойките се събират и разделят. Знам това! Но...за мен не е нормално да предадеш човека, когото обичаш, нито да пре...извинявай...да прецакаш най-добрия си приятел – разгорещи се той – А ок по-ненормално е, че в цялата история лудият съм аз и всички ме сочат с пръст и се смеят зад гърба ми или ме съжаляват...- той се обърна рязко и отиде до прозореца, като загърби момичето. Стисна с две ръце слепоочията си и наведе глава. Остана така около минута, после се обърна и с нормалния си спокоен тон каза:

- Извинявай! Още не съм го преодолял, въпреки старанието на доктора по въпроса. Затова ти казах, че донякъде те разбирам...Всъщност и аз мисля да напусна града...Ще помоля да ме прехвърлят на работа тук в областното...- той я погледна косо в очите – Най-добре ще е и ти да направиш същото – да се махнеш от града, преди да са плъзнали слухове и клюки за ареста ти тази сутрин...- взираше се ту в едното, ту в другото и око и търсеше да виси дали наистина го е чула, дали разбира:


- Ами...не знам....може би е по-разумно наистина, но...не знам какво ще направя...- запъна се тя – Аз...имам нужда от него – сведе глава – Не знам колко дълго мога да издържа да бъда далеч от него....и...дали....дали е необходимо да се подчиня на масовото разбиране за „нормални човешко взаимоотношения” – погледна го с надежда, но той не я поощри – Не знам. –сведе глава отново момичето. Сержантът се приближи и сложи ръка на рамото й:

- Не унивай, момиче! Всичко ще се оправи – усмихна се по обичайния си ведър и топъл начин той – Всичко ще се оправи, ако ти повярваш в това – тя мигаше срещу него като дете, на което току-що са признали, че няма Дядо Коледа, но, ако е послушно, все ще си получи подаръка. Осъзнаха едновременно колко абсурдно глупава е тази фраза и се разсмяха на глас:


- Хайде! Да вървим да пишеш и после да се махаме от тук! – прегърна я той през рамо и я побутна към вратата.

- Съгласна – избърса малко несръчно сълзите си от смях и плач тя.

След около час на бюрото на доктора до плика със снимките на изкорменото куче, лежаха ръкописно изписани страници с красив равен почерк. Тримата арестувани пред кабинета на психиатъра бяха отведени на обяд, а после в ареста. А сержантът и момичето пътуваха обратно с неговата лична кола към съседния по-малък град. Не разговаряха. Слушаха джаз по радиото. Следобедното слънце грееше в гърбовете им приятно и след 10 минути, тя се наклони и подпря глава на прозореца. Заспа почти веднага и сънува морето и баща си и чайките горе в небето и улиците с неговите сгради, обляни в мека светлина. Баща й крачеше забързано с обърнати за нея лява и дясна ръка. Носеше чертежи под мишница и почти я подмина.
- Татко? Татко? Татко, почакай! – извика тя след него. Той се спря и се обърна. Усмихна се.

- Как да продължа? Кажи ми! Накъде да вървя? – усмивката му се разля нежно и галещо по цялото лице:


- Всеки има мисия на тази Земя, мила. Твоята е да създаваш красота и да я пазиш. За това се иска воля и вяра. Имаш ли я? – попита я той с очи, усмихна се отново и изсия. Пръсна се на хиляди частички бяла светлина и се разнесе по въздуха. Тя извика и се събуди.
- През пердето от ниския прозорец вече прозираше дневна светлина. Не помръдна, но усети дъха му на тила си:

- Успокой се, дете! Събуди се! Всичко ще се оправи – чу го да казва тихо зад себе си. Затвори очи и потъна отново в съня. Спокойна, щастлива и лека... Не се събуди повече. Никога в съня.