сряда, 30 декември 2009 г.

Часовниците са вечни!

Тревога, свита на входа,
ме обгръща, прегръща и спъва,
окъпа ме цяла на тръпки
по пътя към асансьора.
Вратата се хлопва със трясък,
а вътре е душно,
а вътре е мрак,
а вътре на пръсти ме гледаш,
скрит зад високото старо огледало,
зашит зад зениците ми в езерно мътно кафяво.
Етажът пристигна, аз не.
Къде?
Нямам никакъв спомен
кога съм тръгнала,
как и към кое?
По пътя някъде оставих обаче
да плаче и да се смее гръмко
едно объркано, наивно,
пълно с мечти и сънища дете.
Ти си срещал това момиче.
Дали го помниш?
Сигурно не.
Изгуби се то
Погуби се ти
Празни пространства,
умножени хиляди пъти
в безвремие
по две.
Прибирам се в гардероба,
където съм скрила
твоите дрехи,
нейните смешни, омалели,
овехтели момичешки доспехи
и едно почти мъртво,
уморено от толкова грешки,
ранено, раздробено,
забравено и системно унищожено
атрофирало вече,
но единствено мое
сърце.
Дупката зее.
Дупката се запълва
ден след ден
с още гняв и растяща тревога,
с лъжички страх и таблетки тъга
с надежда?
изпаднала в паника...
с лудост,
и с плач
до изнемога.
С въпроси, чиито отговори
няма от кого,
не искам да звъня,
не бива да питам,
а да си взема не мога...

предълги са празниците в очакване на чудо.
безкрайни.
часовниците са вечни.
Върни се!
Моля те!

петък, 18 декември 2009 г.

От Матея...

"И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа.
И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме; и вечерта остана там самичък. А корабът беше вече сред морето, и вълните го блъскаха, защото вятърът беше противен.
И на четвърта стража през нощта отиде Иисус при тях, като ходеше по морето. А учениците, като Го видяха да ходи по морето, смутиха се и казваха: това е привидение; и от страх извикаха. Но Иисус веднага заговори с тях и рече: дерзайте! Аз съм, не бойте се!
Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди.
И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса; но, като видя силния вятър, уплаши се и, като взе да потъва, извика: Господи, избави ме!
Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: маловерецо, защо се усъмни?
И щом влязоха в кораба, вятърът утихна.
А ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и казаха: наистина си Божий Син! И като преплуваха, пристигнаха в земята Генисаретска."

(14:22-34)

П.П. КонтраЖУР. Ще трябва да смениш гледната точка или да преместиш обекта, за да не объркаш измерването на апарата. Всъщност най-лесно е да смениш обекта. Той няма да забележи.

понеделник, 14 декември 2009 г.

12 - чия е тази цена?

Аз или ти ще износим чувството за вина?
Ти обеща...
няма никаква стойност това, нали?
Затварям си очите, за да не боли
Не ми е удобно в тази роля
Всички ли чакаш да кажат "Напусни!",
за да си отидеш завинаги?
Не мога,
Не искам
и аз да чакам това!
Не ме лъжи!
Жалко е, болно е, малко е!
Не си ти!
Къде да отида аз после с играчките?
Някъде, където всички си мълчим?
Казах ти вече остани
Само ти можеш да кажеш СПРИ!

---------------------------------

В съня

Събуждам се и излизам. В пижамата на баща ми, омотана в старото си одеало. Денят навън смъди. Стискам в ръка връзка ключове. Само един отваря чуждата врата. Вратата, зад която спя. Студено е, в мъгла. Ръми. Без грим съм се облещила рано тази сутрин на света. Гледат ме. Едни охкат, ахкат и се просълзяват, други от съжаление не ме виждат и не ме поздравяват. Магазини и витрини. Витрини без магазини.

Любопитство и молба долу при босите ми крака. Навеждам се и я каня да дойде в ръка. Костенурка с розова къща на гърба. Топла и лека. Аз посинявам от студ. Синя като пижамата на баща ми. Синя на райета. Изгубила съм по пътя одеалото и ключа. Сама съм с костенурка в ръка и с розова къща на гърба. Отминават ме. Преценяват ме и погнусено извръщат глава.

Разтърсваш ръката ми. "Хайде да те прибера!" Изгубих ключа и не знам накъде да вървя. Усмихваш се. "Ела!"

Костенурката сменя форма и ме гледа с очите на гущер, на хамелеон, на змия... Впива нокти в дланта ми и се сгърчва в листо. Твърдо, бодливо и сухо. Прониква дълбоко в плътта и се стапя в кърваво червено петно.

Повеждаш ме през града и аз спирам да се страхувам. Нито капка срам и без паника. Реалността се намотава послушно в реотан и поднася билков чай за нервите. После диаметърът се отваря и балонът се пълни не с въздух, а с хора, с очи, с думи и мисли. Ухо до уста. Пуста тълпа.

Усмихна се, прегърна ме и избледня. Сякаш винаги съм била сама.

Извиках и се събудих една. Диванът тракна на пода, 50 сантиметра зад гърба.

понеделник, 7 декември 2009 г.

част от нищо
съм вече
неразличим силует
празен поглед
без лик и без цвят
никому потребен за нищо
и дали изобщо човек?
бързо ходя
из тъмните улици
крия и от себе си
грозното в малък пакет
после с усмивка и панделка
опаковам луксозно
текст за нея
подарък за теб
част от нищо
съм вече
няма град
нито разговор
нищо за стапяне
няма и лед.