неделя, 28 март 2010 г.

Мисли тихо

Пролет се събуди
под балкона,
ти приспиваш стари страхове.

Аз отплавам по реката
тихо
в чистите води.

Ще й върна обратно
спомените, косите,
зеленото в очите, мислите.

Нямам повече къде,
нито да ги нося,
нито да ги приютя.

Тече и се променя
времето...Шуми.
Мисли тихо.

Търся
за последен път само
да удавя
глътка в себе си
море.

понеделник, 22 март 2010 г.

S=V.t ?


Пътят се измерва със скоростта и времето за изминаването му.
Единствената формула, която мога да възпроизведа, без да се замислям. Единствената формула, която е неоспорима като чиста логика и факт и единствената формула, която не мога практически да приложа в собственото си движение по траектория.
Какво ли трябва да означава?
Че, ако за известен период от време се движиш с по-голямо ускорение, неочаквано и за теб самия, се оказваш в края на пътя, преди да си осъзнал времето за изминаването му? Кое те променя видимо - времето, пътят или скоростта? Или пък може би крайната точка на пристигане? Кога разбираш, че тя отново е само случайна спирка, а не цел на пътуването? И ако си различен във всяка точка на пътуването, какво остава от онова теб в началото, когато стигнеш крайната дестинация? Разбираш ли въобще някога, че това е краят на пътуването? Може би когато няма по какво да умножиш времето, което в каквото и количество да те връхлита, все се свежда до резултат нула за разстояние, път и пристигане?
Формулата дава грешка? 3D логиката не ми е достатъчна. Как да въведа "субекта" като причина, пречка, усещане, последици и резултат от придвижването?
А може би грешката е в късогледството на математиците или пък ...всичко следва да се умножи по "пи" - постоянната повторяемост на ирационалната формула на живота?
Главоблъсканици. Имам среща за отговор, а вместо това ми носят кафе с късметче "Пътуване". Ха!

P.S. На твоята спирка автобус не пристига. Ще трябва да изминеш разстоянието обратно пеша!

сряда, 17 март 2010 г.

У дома...

Учеше ме мама да вярвам на хората
Учеше ме да обичам истината
Учеше ме, че не бива никога
никого с нищо да нараня...
После там някъде в детството
часовникът на времето спря
Светът подскочи три пъти,
фризира се,
гримира се,
напудри си носа,
викна едно голямо "УРА!"
преобърна се и...
спря да ходи пеша.
От тогава все мълча...
стискам зъби,
когато ме заливат със завист и злоба
и треперят столовете им да не отнеса,
стискам зъби,
когато хвърлят кал по тила ми
и ме шият с лъжа до лъжа,
стискам зъби,
когато се усмихват, поздравяват
и на ухо си обясняват колко добре ме познават.
Стискам зъби и мълча...
докато остана съвсем сама.
И преглъщам на сухо сълзите
и болката...
даже в съня.
После свалям дрехите и кубинките,
пускам в душа студена вода
и повръщам обратно в клоаката
всичко,
което наяве не мога да изкрещя.
И накрая с часове фокусирам огледалото
- търся знак,
буква,
дума,
някаква следа,
търся и опитвам се да ви позная,
да ви разбера:
кои сте вие?
какво всъщност правите?
в какво вярвате?
и защо тъй силно мразите?
нали уж никога никого не биваше да нараня?
Няма отговор!
Само грозна суета...
В дланите си днес съм скрила
шепа пясък и глътка солена вода...
Оставете ме да си отида!
Моля!Оставете ме!
Къде?
Мамо, извинявай,
но с твоята истина
няма как да бъда част,
няма как да вървя пеша
по тротоарите и улиците на света.
Искам само да се прибера!


У дома...

вторник, 16 март 2010 г.

...

Най-калният човек на света
се спъна сам в собствените си л...а.
Очите му грозно и гузно по мене шарят,
а думите му бягат, парят, зъбят се
и стените прогарят.
До стените залепени са ушите,
чифт-два с уста
слухтят, озъртат се и пърхат...
Аз съм пас!
Нямам какво да споделя!
Няма за какво и на кого да се извиня!
Озъртам се и търся теб, мен, някой...
нещо,
в което да вкопча до кръв ръка,
да вдигна брадичката,
очите си
и гордостта,
преди да затръшна вратата
и на пода да се свлека...
окаляна,
оклеветена,
обезобразена,
толкова наивна,
жалка...
и малка.

сряда, 10 март 2010 г.

Лъжа!

Ти излъга себе си
Тя излъга другите
Двамата заедно излъгахте всички
А аз поотделно майките – твоята, моята, техните
Сега, изолирани в самота,
всеки от нас трябва да излежи сам
своята непростима лъжа.
Ти, Аз, Тя –
раздробихме света си
на парченца
лъжливи и грозни,
фалшиви,
бодливи
и крайни,
парченца самотни,
несъединими,
сиротни,
опротивели на себе си,
огледала,
изпразнени
от всеки спомен за душа.