събота, 27 ноември 2010 г.

СЕДЕМ САНТИМЕТРА НАД РЕАЛНОСТТА

Тя се събуди със странен тръпчив вкус в устата. Пое си рязко въздух и се изправи в леглото. Кислородът премина като режещ зимен вятър през гърлото, парализира езика и залепи сухо вика й като тиха въздишка на върха на небцето й. Отвори широко очи и си огледа. Стаята й беше абсолютно непозната. Бели стени и бял скосен таван. Приличаха на огромни източници на светлина, заслепени от слънцето, което нахлуваше уверено през прозореца срещу леглото. Пред прозореца сияеше като призрачно видение празен сребрист стол, около който на пода лежаха разхвърляни дрехи. Тя разпозна синята си копринена рокля, която се разливаше като огромно мастилено петно върху купчината, състояща се от чифт джинси, мъжка бяла риза, индигови чорапи и още един чифт чорапи, но мъжки, които по начина, по който бяха събути и захвърлени на пода, смешно много приличаха на гигантски употребени презервативи.

„Презервативи!”

Думата заседна в изтерзаното й гърло и сама изхриптя навън и на глас:

- Презервативи... – чифт боси крака до нейните в леглото се размърдаха и смениха посоката, в която вървяха на сън.

Тя проследи с поглед продължението им под завивките и се извърна леко назад, за да види лицето на притежателя им. Ангелски кротка усмивка беше застинала на розовите устни. Лицето бе младо и нежно. Деликатни, фини клепки с къси, но гъсти мигли. Гъсти, спокойни вежди; щръкнала на възглавницата тъмноруса коса и поне двуседмична рижава брада. Шепата разсипани кафеникави лунички по носа и скулите придаваха невинен, почти детски вид на това красиво младо лице. Тя се обърна и се наведе на педя разстояние над него, за да го види по-добре. Сигурно беше най-много на 21-22. Дишаше спокойно и почти безшумно. Миришеше приятно на череши, всъшност на череши и бадем – сладко и горчиво едновременно. Тя затвори очи и се приближи съвсем близо до лицето, за да вдиша по-дълбоко аромата. Упойващата сладост на черешата погали още веднъж ноздрите й, застла се като персийски килим в несъбуденото й още съзнание и се върна обратно с горчива мекост обратно като вкус на езика и там, където се докосваха устните. Прииска й се да го целуне. Спря я за миг мисълта, че е смутително да целунеш абсолютно непознат, но после реши, че най-вероятно преди няколко часа е правила имено това и по всичко личеше, че не е смутила младежа. Целуна го отдясно точно, където ноздрата се слива и образува дълбока гънка с останалата част от лицето. Вдиша го още веднъж дълбоко и усети как той за миг спря да диша, а после също пое дълбоко въздух. Тя се отдръпна обратно на педя разстояние и застина в очакване.

Няма по-вълшебен момент от раждането на една душа сутрин, а и искаше да види изненадата в очите му, да я фокусира. Клепките трепнаха и потънаха надолу в себе си, смачкаха острите връхчета на миглите в бузите, после очите рязко се отвориха. Две огромни, като черни дупки във вселената, зеници биха заслепени от сутрешното слънце и веднага се свиха до размер на карфица. За сметка на това около тях се разляха кристалночисти окръжности от цвят – синьо, зелено, сиво и жълто. Ирисите приличаха на едри капки дъжд, които отразяват от едната страна небето, а от другата – морето. Усмихнаха се. Концентрираха се първо върху дясното, после върху лявото й тревнозелено око и пак се усмихнаха. Тя също се усмихна и бързо с ловкостта на котка се обърна и стана от леглото. Когато голото й тяло беше наполовина прекосило стаята, тя чу зад себе си въпрос:

- Къде отиваш, лисичке? – възбудата и тревогата в гласа му а трогнаха.

- Лисичке? – спря се на място тя.

Обърна се усмихната да го погледне пак и видя молбата, изписана на лицето му. Без колебание светкавично прекоси обратно стаята, седна на леглото, наведе се и го целуна отново, нежно и дълбоко, като стопи и последната капчица кислород в него. После сложи точка с едно леко гризване по носа. Доволна от резултата, стана и отиде да си изрови нещата от купчината дрехи.

- Отивам в банята – каза тя с равен тон, без да се обръща, а той наблюдаваше как слънцето осветява русите й коси и облива гладкия й гръб.

Прииска му се да й каже нещо, но нямаше сили. А и тя бързо се отдалечи към банята с тъмносинята си рокля и индигови чорапи. Погледна през прозореца, но от светлината навън не можа да прецени колко трябва да е часът. Затова се примири и затвори очи, без да помръдва от леглото.

В банята беше изключително чисто за апартамент на 20-годишен студент. Хавлиите, сапуна, плочките, завесите – всичко искреше от белота. Тя се огледа и стовари купчината с дрехите на тоалетката до мивката. Погледна отражението си в огледалото и се намръщи:

- Остаряваш, момиче! Остаряваш! Забранено ти е да се влюбваш, лисичке! – опита се да добие неговото изражение, когато я нарече така. Натъжи се.
- Лисичке...хм... – взе една от сгънатите чисти хавлии, подредени в стройни купчинки на шкафа до прозореца и отвори рязко вратата на душ-кабината.

На пода, както и очакваше, имаше оставени два вида шампоан – с ометяващ и подхранващ ефект, един балсам с аромат на бадем и душ-гел с череша. Ето защо той ухае така. От снощи имаше някакъв спомен за разговор по темата. Той каза, че не понася ванилия и канела – нейните любими базови нотки за парфюм. После, за да я убеди, че бадемът действа успокояващо, й направи масаж с етерично масло. Запали и свещи – тя не помнеше вече с какъв аромат, но после пиха още вино или по-скоро тя пи още вино. Той каза, че рядко пие, но си наля 2 пръстта от „4-те рози”. После й пусна някакви записи на поне десет вида дъжд, които беше правил сам в различна обстановка. Сподели й нещо за приятелите си, за близките, за колегите в университета. Каза й, че въпреки, че не го оставят на мира, той се чувства като най-самотния човек на планетата. Разказваше й тези неща и я прегръщаше – нея – 35-годишната жена, без дом, без семейство и без нито един истински приятел около себе си, ако изключим гей двойката, която от години я третираше като тяхна дъщеря.

„Като дъщерята, която ти никога не си имала, нали?” – беше подхвърлил злобничко братът на предишното й гадже, докато тя разресваше и подреждаше дългите му орехови коси един мързелив следобед на терасата. Той също беше поне с 12 години по-млад от нея. Музикант в рок група. За него възрастта нямаше никакво значение всъщност. Имаше значение сексът, а после любовта. Там, където край страстта покълнеше и семето на любовта, нещата ставаха излишно сложни, независимо кой от двамата си е боцнал стрелата в сърцето. Да си с 12-16 години по-голямо от теб гадже, е ОК!, но ако решиш да я превърнеш в съпруга, то целият свят ще се изреди да ти обясни,
че постъпваш като глупак. И светът ще е прав, защото в природата понятието „толерантност” не съществува. А тя обожаваше природата, простотата на взаимоотношенията, многообразието, хаоса и хармонията. Тя обичаше да се слива с нещата, местата, хората с техните мисли, проблеми и планове. Беше й забавно да наднича в душата и живота на другите, да ги вкуси, да ги изпие, да се потопи до дъно в тях и да си отиде. Да си отиде, не защото искаше да си тръгне (тя дори нямаше къде да отиде), а защото никога не можеше да остане достатъчно дълго някъде, с някой, за да се привърже. Когато след първия месец очарованието от началото започне да се превръща в разочарование, тя мислено си събираше багажа. Оставаше още месец привидно спокойна, защото навиците се изграждат за седмица, а са необходими години, за да ги разрушиш. Към края на третия месец тя вече си беше избрала нова посока, нов град, ново място за живеене и ново момче, в което да не се влюби.

Снощи имено това направи с „лисичко” – избра си го. Поласка го, като му демонстрира внимание. След това го остави да я наблюдава как се движи край бара, как танцува на дансинга, как леко и непосредствено общува с непознати и точно, когато усети, че той е готов да щурмува и да се приближи, тя изчезна. Скри се в тълпата и бързо се шмугна в тоалетната. Търпеливо изчака една голяма част от пийналите кокетки да се изнесе. Извади таблека с надпис „Не работи!” от малката си чантичка и я закачи от външната страна на последната врата. Заключи се вътре и внимателно, с отработени жестове на опитен хирург в реанимация си приготви дозата отрова. Правеше го от години, като съзнаваше, че един ден този порок ще скъса тънкия конец, с който съшиваше парченцата на странния си живот. Знаеше го. Знаеше го и се опитваше да го забрави, както се опитваше да забрави и мъжа, подарил й този сладък порок. Опитваше се. Стараеше се наистина, но е трудно да изличиш единствения спомен за любов и е почти невъзможно да преодолееш единствената слабост, която те превръща в цяла личност, не в половини на самия себе си. Затова тя се примири и се опита просто да контролира нещата; да не ги изпуска нито за миг от фокус и да се опита да живее така, че те и тя да не се набиват на очи пред останалата част от света. В началото й беше доста трудно да живее така, да отрича и да бяга непрекъснато от себе си и мъжа с любовта, но... после установи, че всичко е въпрос на самодисциплина, на нагласа и на правилно изграден режим. Всичко или почти...всичко. С тези мисли в главата потъна в унес, седнала на пода зад вратата на тоалетната.

С времето погнусата от мръсотията и грозотата избледня и отстъпи място на чистата себесъхраняваща логика, че, ако предозира, е по-добре да я намерят мръсна, отколкото с разбит нос и окървавена физиономия. Най-малкото това ще ше да всее допълнително паника и ще забави акцията по спасявянето й. А колкото и да беше гнусен, разпилян и безсмислен животът й сега, тя не искаше за нищо на света да го изгуби. Не и в мръсната тоалетна, не и заради тъпия порок на шибания й бивш любовник. Не би го допуснала. Некога не би го допуснала! Тази мисъл отекна в съзнанието й, преди да се свлече бавно отмаляла на пода с гръб към вратата.

Сънува, че ходи боса из града в онова неприятно студено и влажно време през есента, малко преди по улиците да се настани окончателно зимата със снега и кишата. Може би от студа така й се приспива? Не можеше да си държи очите отворени. Винаги е била анемичка и с 5-6 килограма под нормалното тегло за нейните скромни 165 сантиметра ръст. Би се радвала на още 7 сантиметра отгоре, поне 7 сантиметра отгоре, но... Откакто се помнеше, беше с лошо кръвооросяване и вечно студени ръце и крака. Кръвното й също беше твърде ниско и от време на време й създаваше некомфортни моменти – прилошавания и припадъци на централни улици и обществена места в града. Сега студът нахлуваше на вълни през посинелите й боси крака и превземаше сантиметър по сантиметър, неврон след неврон измореното й тяло и помътнялото й съзнание. Трябваше да си намери обувки веднага, за да оправи нещата. Освен това как ще се появи на шибаната пресконференция в петзвездния лъскав хотел в този вид? Трябваше да отрази идването на някаква световноизвестна поп звезда в града. Трябваше, ако искаше да не изгуби работата си. Главният във вестника и без това вече й беше вдигнал мерника, заради няколко провалени репортажа. Колегите й шушукаха зад гърба й всеки път, като закъснееше за работа, след като е взела сутрешна доза. Напоследък изпускаше нещата от контрол и това не беше добре. Не й харесваше, но за момента нямаше друго лекарство, с което да излекува дупките в гърдите и главата й, които отвори бившият й любовник. Копелето беше зверски талантливо и продуктивно. Можеше да роди цял поетичен сборник за около седмица и роман, ако се напъне, за месец. Стиховете му стягаха за гърлото с правдивия и особено директен начин, по който сервираха градската реалност и собствения ти задръстен и нищожен живот в нея. Стиховете му й въздействаха като ритник в слепоочието, който всеки път я докарваше до мозъчно сътресение. Въпреки това продължаваше да ги чете, продължаваше да изравнява дишането си с тях и с него, защо те, той и болката, която й причиняваха, бяха единственото доказателство, че е още жива; че е още чувствително и мислещо същество, а не едно от онези безмозъчни едноклетъчни, които послушно изпълняваха поръчките на шефа й в редакцията и обслужваха за жълти стотинки интересите на една политическа партия, в комплект с няколко икономически групировки, които описваха в приятески кръгове издателството, в което работеше. Както и да е...Сега трябваше веднага да си намери обувки и да отиде да си зададе скапаните въпроси на онази „златна маймунка” поп звездата.

Докато се влачеше така с посинели от студ крака и отнесена глава, незабелязано бе стигнала до хотела, където пресконференцията най-вероятно вече беше започнала. Влезе през въртящата се стъклена врата във фоайето, облепено цялото в полиран бял мрамор и стъкло. Имаше чувството, че, ако улови слънцето с огледало и го вкара с два-три силни лъча вътре, светлината ще започне да вибрира, ще генерира магнитно поле, което дори при най-кратко движение, ще започне да пищи като изгаврен теремин. После всичко ще експлоадира и ще се превърне в пясък – и мраморът, и стъклото, целият персонал и гостите на хотела, всичко...Усмихна се на тази мисъл и се запъти към рецепцията, за да се ориентира в ситуацията и за да попита за магазин за обувки.

Пред бюрото на рецепцията я очакваше вече с усмивка и оцъклен студен син поглед невероятно високо елегантно създание. Беше красив в ослепително белия си костюм. Беше красив с прозрачно бялата си кожа. Беше красив със заскрежената си пригладена с вакса, по маниер на джентълмените от 50-те, коса. Беше красив. Беше дяволски красив. И зловещ. Държеше ръцете си хванати зад гърба, опънат като струна, сякаш тялото му е перфектен калъп за костюма. Тя се сепна от това абсолютно съвършенство и за миг спря на няколко крачки от него, забравила за какво всъщност е тръгнала към рецепцията. Зад Белия като фон стояха изправени по същия перфектен начин още две млади момчета в бели костюми. Бяха също толкова красиви, но им липсваше онова чувство за пълнеж и зловещо съдържание, което излъчваше Белият. Изглеждаше странно чуплив и неразрушим едновременно. Сякаш, ако това място наистина експлоадира по някаква причина и се превърне в пясък, той ще запази форма и ще се съдържа във всяка песъчинка. Той се съдържаше във всичко и всеки. Знаеше всичко за всеки. Тя потръпна от мисълта и в този момент той й се усмихна по-широко с придърпване на ъгълчетата на устата в гримаса на шут или пък палач:

- С какво мога да Ви бъда полезен, млада госпожице? – гласът му се плъзна като змия в пространството и раздроби времето на частици с парализирани кристални решетки.
- Аз...исках да Ви попитам...да попитам дали случайно в хотела или наоколо не се намира магазин за обувки – отвърна тя смутено и погледна със срам и гняв босите си крака.
- Разбирам...- погледна ги и той – Да, има стилен италиански магазин на една пряка от тук. Ще ви изпратя с един от моите помощници до там и веднага ще решите този дребен проблем – каза той с любезен и успокояващ глас – Но преди това, моля Ви, нека видя ръката Ви, госпожице! – тя озадачена погледна дясната си ръка, сякаш не очакваше въобще, че тялото й има такива придатъци. Нямаше грам воля и мисъл и изпаднала в още по-голям унес, просто протегна ръката си плахо към него. Той я пое в неговите изключително студени и леко влажни длани. Обърна я и погледна вените, които прозираха през бледата й кожа:
- Съжалявам, че ще Ви го кажа, но сте плакали много през живота си и продължавате да държите тъгата в себе си. Тя Ви прави така слаба – тя го слушаше, но не беше в състояние да реагира. Просто наблюдаваше как се движат съвършените очертания на устните му; как очите му са приковали нейните и карфиците – черни зеници влизат през нейните и обхождат отвътре цялото й тяло. Звукът от думите му минаваше през нея като нискочестотна звукова вълна и отекваше едновременно в ушите, стомаха и сърцето й. Той я владееше цялата. Чувстваше се като вуду кукличка, на която ей сега ще й боднат карфицата до дъно, за да изпита най-жестоката болка, която е способна да понесе човешкото съзнание. Страхуваше се, но му вярваше безприкословно.
- Мога да Ви помогна – натърти той безизразно на „мога”. Ще ми позволите ли? – тя само поклати глава, без да може да отлепи очи от карфиците в кристалните му сини очи. Тогава той бавно постави издължените си бели длани върху очите си. Притисна ги и ги отлепи. Те продължаваха да гледат безизразно в ръцете му. Той посегна към нея и постави очите върху вените на ръцете. Режеща болка и студ прониза плътта й. Искаше се й се да крещи от неописуемия студ, който разрязваше, правеше дисекция на всяка жива клетка в тялото й, на всеки орган, на всеки нерв, на всяка мисъл, на всеки дъх. Имаше чувството, че ще се разпадне от болка, от болка и от липса на кислород.

Събуди се след около час, като се задави от рязко и дълбоко вдишване. Отвори очи и установи, че се е смръзнала от студ на пода и е мокра. Голямо мокро петно беше залепнало по продължението на цялото й ляво бедро върху тъмносинята й копринена рокля. Ядоса се. Как не беше видяла, че подът е мокър. Обикновено внимателно почистваше пространството с тоалетна хартия преди това. Но сега явно беше твърде превъзбудена от мисълта за новото момче. Беше доста хубав и очарователно смутен от нейното целенасочено втренчване в него, от пронизващите й погледи и многозначителните й усмивки. Беше приказно беззащитен. Интелигентно момче, с приятен вкус, ако се съди по визията му и проблеми с комуникацията, ако се съди по това, че беше дошъл сам и не положи цяла вечер никакви усилия в посока запознанство. Най-вероятно беше първа или втора година студент тук. Бе дошъл от другия край на галактиката и предпочиташе да наблюдава как се случват нещата в живота му, отколкото да ги направлява. Поне не още. Липсваше му достатъчно самоувереност и дързост. Иначе беше любопитен и с приятни маниери, което си е доволно добро начало. Дали я чака още или си е помислил, че си е тръгнала? Време беше да провери това, ако искаше още тази нощ да постави началото на новия си живот в града.

Събра внимателно нещата, които беше разпиляла по пода и се изправи бавно. Придърпа роклята и погледна недоволно голямото мокро петно. Ослуша се. Не се чуваха дамски гласове в коридора отвън. Това леко я притесни. Не носеше часовник и телефон със себе си и никога не знаеше колко точно е часът. Ако е спала повече, може би вече е към 5-6 сутринта, когато клубът се изпразва. А това означава, че внезапната й поява от тоалетната ще бъде регистрирана от персонала и не е изключено на излизане охраната отново да я претърси, а не можеще да вложи отново същото старание в маскирането на малката й тайна. Нямаше сили за това сега. Погледна се в огледало. Изглеждаше сравнително добре. Малко по-бледа от поносимото и с почти липсващи зеници, но иначе прическата и гримът й не бяха мръднали. Изми си ръцете старателно 3 пъти със сапун и топла вода и се опита да изсуши и тях и петното със струя горещ въздух. Петното леко избледня. Преметна чантичката през врата, пое си въздух и избута вратата на тоалетната. В коридора бързо сканира пространството с поглед, за да установи в коя част на бара беше седнала, когато го видя. Всъщност сега красивото момче седеше на нейното място на бара и прехвърляше в едната си ръка кутията й от цигари. Беше толкова съсредоточен да наблюдава предмета в ръцете си и толкова фокусиран дълбоко в мислете си, че изобщо не я забеляза, когато тя отиде и седна на бара до него:

- Дали съм си оставила една цигара за из път? – той се сепна. Вдигна глава и я погледна, но отвърна едва трийсет секунди по-късно на усмивката й.
- Ваши ли са? Извинявайте! Ето, заповядайте! – изчерви се до върховете на леко щръкналите си красиви уши младежът.
- Жалко. Аз мислех, че за първи път някой ще се отнесе отговорно към порока ми и ще ми пази цигарите, докато спра да пуша окончателно. А за награда, след 6 месеца без никотин, ще ми даде да изпуша ритуално една цигара в леглото сутринта след бурен секс – усмихна му се съучастнически тя, но видя, че го обърка и смути и побърза да добави:
- Всъщност надявах се барманът да ги е прибрал, защото това е щеше да бъде единственият начин да не пуша повече до сутринта. Трябва да ги спра, но...не мога да се убедя сама. Трябва някой друг да го направи. – тя забеляза, че той слуша гласа й, но не и онова, което казва, затова рязко смени посоката - Между другото случайно да знаете наблизо дали няма денонощна обществена пералня? Изцапала съм си с нещо роклята. Опитах се да я изпера в тоалетната и чаках да изсъхне, но...не се получи...- това го извади от унеса.
- Пералня? Не, не знам къде има. Имам у дома – каза той и веднага след това отново се изчерви.
- Чудесно! Водете ме! Роклята ми е много скъпа! – сериозно отвърна тя и се втренчи в очите му. За части от секундата видя как той прехвърли няколко варианта за отговор в главата си. Накря погледна избледнялото петно, погледна я пак в очите и реши:
- Ами, хайде, елате! Не е далеч! – тя хвана с едната си ръка неговата, която продължаваше да държи кутията й с цигари на бара, с другата си извади една. Запали я, вдиша дълбоко, изпусна дима настрани, усмихна му се и каза:
- Аз съм готова!

Излязоха бързо от клуба и се качиха в едно от такситата, които чакаха последните посетители да решат да се приберат всеки в своята си посока. Беше лесно. Беше прекрасно. Беше по детски чисто. Съвършено съблазняване. Защото момчето беше специално и прави с нея най-нежния и страстен секс, който й се беше случвал от години насам. Всъщност не беше само секс. Беше споделяне. Споделяне на общата нужда и липса на любов от двама непознати. Тя пусна в душа топлата вода и се разплака като дете, чийто чадър вятърът е счупил в дъжда.

Той още лежеше в леглото. Слънцето галеше клепките му и се разливаше приятно на топли вълни по цялото му лице като тихите меланхолични акорди на пианото на Джесика Уилямс, която слушаха снощи по някакво джаз радио в таксито. Беше толкова красиво, спокойно и нереално да се прибере с нея у дома. Но едновремено с това му се струваше толкова естествено, като че ли се е случвало вече стотици пъти, години наред. А тя беше само една красива непозната. Непозната жена. Жена, а не една от хилядите секси малки сладки и отегчително еднакви момичета на неговата възраст. Тя се движи в пространството не просто секси, а с достойнство и някаква горчива тежест от гордост, опит и тъга. Тя не просто флиртува с непознатите мъже, които душат като хрътки край нея, а разговаря с тях с приятна лекота. Със същата лекота, с която го накара да я покани у дома. Тя определено знаеше как да си постига целите. Хитруша бе. Истинска лисичка. Това всъщност най-много му харесваше в нея. Тя знаеше как да играе. Имаше гъдел да си й противник и радост да си й партньор. Дали можеше да живее с нея? Дали ще го прецака и после ще го зареже? Дали ще му разбие сърцето като на мъжете преди него? С колко ли е била всъщност? Обичала ли е някого? Дали го харесва наистина или е само за вечерта? Би ли могла да го обича винаги или пък...ще си тръгне след пет минути и никога повече няма да я види? Сигурно. Може би. Кой ли пък знае? Знаеше само, че му е хубаво с нея. Хубаво му е да разговарят и да танцуват, докато слушат неговите дъждовни ритми, после да правят секс, а на сутринта да се събуждат заедно в едно легло. Прекрасно е. Би могъл да се влюби в подобно ежедневие. Би могъл да се влюби в нея. Би могъл вече да е влюбен в нея...Дали, като се изкъпе, ще си тръгне?

Чуваше шума на душа в банята и това го успокояваше. Представяше си как водата се плъзга по красивото й гладко тяло и попива в нежната й кожа. Съсредоточи се и напрегна слух, да чуе звука на струята – дали пада и се разтила по косата й, дали се разплисква по лицето, раменете и шията й, дали облива нежно кръглите извивки на гърдите, дупето или пада право на тила и после върху малките й боси крака. Имаше изключително малки стъпала, с твърде висок, направо деформиран от токовете свод и красиви миниатюрни квадратчета за нокти. Беше ги лакирала в три различни цвята, редувайки ги през две – черно, синьо, сиво. Смело, нали? И смешно. Обичаше тази комбинация от противоположности в нея. Обичаше я...

Мисълта му бе прекъсната грубо от звънеца на вратата. Толкова рязко и настойчиво прокънтя, че той се почувства така, сякаш на сън някой му е издърпал килимчето под краката, взел му е обувките и го е оставил да се разхожда бос по заледените тротоари в града. Половин минута му беше нужна да излезе от вцепенение и с огромно нежелание се запъти към вратата, омотал чаршафа около ханша си:

- Кой е? – извика той с раздразнение на две крачки от вратата, в паузата между две поредни пронизителни позвънявания. Вместо отговор получи следващ оглушителен звън, който отекна трайно, болезнено и кухо в неотрезвялата му още глава. Погледна през шпионката и видя най-странното създание, което се беше изправяло някога пред прага му.

Бледо, почти призрачно изпито лице, сребристобяла коса, прегладена старателно като по калъп с вакса, кристалносини, ясни, но ледени очи и уста, която не можеше да бъде определена дали е замръзнала във вечнолюбезна сервилна английска усмивка или някога е била разбита и после съшита доста небрежно и нескопосано. В останалата част от визията му обаче липсваше и грам небрежност. Перфектно изгладен бял костюм и бяла риза с колосана яка и маншети. Перфектно вързано бяло копринено фишу, бродирано фино със сребърен конец на странни непознати писмени знаци. Същите бяха гравирани върху сребърните копчета за ръкавели. Бели кожени обувки с остри муцунки. Имаше нещо зловещо в тази искряща белота и в прецизността, с която всеки детайл от визията бе подбран внимателно и поставен точно на мястото му. Обвивката и съдържанието образуваха оксиморон, бяха като неща, дошли от различни светове, но сглобени наложително в един образ по един доста абсурден и педантичен начин, за да могат по-лесно да бъдат преглътнати от човешкото съзнание.

- Къде е тя? – прозвуча гласът, без следа от съмнение, че е попаднал на точното място и задава точния въпрос, за да получи конкретен отговор веднага.
- Ъ-ъ-ъ...моля? Кой сте Вие? – заекна младежът, но усети по настойчивия поглед, че отговор няма да получи и допълни:
- В банята е...
- Ще я почакам тук – безизразно събощи Белият и седна на стола с гръб към прозореца.

Светлината, която нахлуваше отвън и преди миг изпълваше цялата стая, сега се удряше като в стена в неговата белота и изтичаше обратно там, откъдето е дошла. Стана мрачно и студено като в студен дъждовен есенен следобед някъде в края на ноември. Белият беше сключил ръце в скута си и бе забол поглед в купчината дрехи на пода в краката му. Не ги разглеждаше с интерес, не оценяваше по тях вкуса на собственика им, просто ги сканираше като геометрична фигура и регистрираше факта, че са там.

- А Вие какъв сте й? – направи втори опит да пробие стената от застинало мълчание младежът. Белият дори не трепна. Не издаде с нищо, че въпросът въобще е стигнал до слуха му. Седеше в поза „stand by” и като че ли очакваше следваща команда от някаква по-висша сила.

В този миг вратата на банята се отвори и тя излезе с все още мокри коси, облякла изпраната снощи тъмносиня копринена рокля и индиговите си найлонови чорапи. Изглеждаше по-миниатюрна и по-невинна от предищната нощ. На лицето й сияеше усмивка, като тези, с които децата обикновено се събуждат в неделя сутрин и знаят, че не са на училище и не ги чакат уроци и домашни за писане. Беше толкова слънчева и сладка и толкова в разрез с настроението в стаята, че като ли излизаше през някаква дупка от друга реалност:

- Имаш чудна чистичка баня...- подхвана тя, кагото видя Белия и замръзна на място. Белият се изправи, прекрачи купчината дрехи и със същата безизразност, с която седеше на стола и я чакаше, сега й съобщи:
- Трябва да вървим! – тя се втренчи уплашено в очите му. Пребледня и зенициге й се разшириха. Неговите карфици като че ли пробиха коридор вътре в нея и вливаха през него пустота. След миг тя сведе глава, протегна към него бледата си малка ръка, хвана неговата костелива и двамата като на сън тръгнаха към изхода на апартамента.

Младежът не помръдна от мястото си на края на леглото. Седеше и гледаше към вратата, която зееше отворена. Не знаеше какво се случва. Не знаеше какво да мисли. Не знаеше какво да чувства. Една огромна дупка се беше отворила в съзнанието му и зееше като вратата на апартамента му. Зееше като вратата на банята, от която още се стелеше пара, примесена с аромат на бадем и череша.

После въздухът изведнъж се завъртя, мина като студен поток край лицето му и затръшна входната врата. Течение! Ставаше течение. Тя най-вероятно е оставила прозореца на банята отворен. Той стана да провери. Минавайки по коридора, видя, че ботушите й на 7-сантиметров ток още седяха, облегнати на стената, така, както ги беше оставила снощи. Затова сега му се стори по-мъничка в синята си рокля. Тя е тръгнала с Белия боса...

Той тръсна глава и изведнъж изтрезня, излезе от унеса, в който бе изпаднал. Почти изтича до прозореца, който наистина зееше отворен и погледна навън. Видя ги на около 100 метра от входа на сградата. Белият я носеше на ръце като дълго празно палто, което току що си взел от химическото и не искаш да бъде прегъвано и мачкано. Той се вгледа внимателно и видя, че главата, ръцете и краката й висят безжизнено надолу. В този миг нещо изхриптя в гърлото му. Кръвта нахлу в ушите му и зашумя, а сърцето му така учести ритъм, че имаше чувството, че ще изскочи с вибрации директно през гръдния кош. Той извика нещо нечленоразделно. Белият продължи да върви. Разгневен младежът се качи на перваза на отворения прозорец, изправи се в цял ръст и започна да крещи:

- СПРИ! ЧУВАШ ЛИ? СПРИ! ОСТАВИ Я! СПРИ! СПРИ ТИ КАЗВАМ! СПРИ ИЛИ ЩЕ СКОЧА! – Белият се обърна и за първи път се усмихна. Дефектната му уста се разкриви в уродлива гримаса. След това се обърна и продължи да върви, отнасяйки момичето със себе си.
- ХЕЙ! ИЗРОД ТАКЪВ! НЕ СЕ ШЕГУВАМ! СПРИ ИЛИ ЩЕ СКОЧА И САМ ЩЕ ДОЙДА ПРИ ТЕБ, ИЗЧАДИЕ АДОВО! – крещеше младежът и за част от секундата се надвеси от прозореца, после се дръпна рязко назад и се засили да скочи.

В този момент Белият пусна тялото на жената на земята, обърна се и с ускорение на излитащ боинг прекоси за части от секундата цялото разстояние до сградата. Покатери се, тичайки перпендикулярно на стената, до прозореца на банята. Точно преди младежът да полети в свободно падане към земята, Белият го блъсна с все сила навътре. Събори го на плочките в банята и се усмихна отново грозно пред лицето му. Зениците му, две черни карфици, забодени в студените му сини кристали, рязко се разшириха и обляха всичко в тъмнина. Изкрещя.

Младежът се събуди от вика, примесен с пронизителния глас на звънеца. За миг изпадна в усещане за дежа-ву. Стана и на 2-3 крачки от вратата извиси глас над звънеца:
- Кой е? – въпросът извибрира несигурно.
- Ще ти кажа кой е! Отваряй веднага! Звъня от половин час! – беше гласът на най-добрия му приятел, но все пак погледна през шпионката, за да се увери, че е така. Отключи и му отвори.
- Помислих, че си умрял, бе човек! Знаеш ли колко е часът? Не си вдигаш телефона, не отговаряш в скайп, а и снощи те видях да се прибираш с онова джанки...Притесних се – оглеждаше го внимателно от главата до петите приятелят му, докато му говореше.
- Джанки? – седеше с полуотворена уста срещу него младежът и не можеше да навърже простата логическа нишка на всичко, което чу.
- Да, джанки! Херца. Нарко. Пълна отрепка, ако питаш мен. Русата мацка. Някога, когато и аз се занимавах с подобни простотии, ми беше гадже. Не знаех, че се е върнала в града. Как ли се казваше, мамка му... – младежът пребледня.
- Била ти е гадже? – отмалял промълви той и се втренчи в лицето на приятеля си, сякаш, за да се увери, че не се е припознал.
- Да, бяхме в един филм преди години...После тя откачи. Сънуваше някакви простотии, странни, ужасяващи неща и полудя. Аз се махнах от града. Като се върнах, нея я нямаше. Едва снощи я видях след толкова години и...виж, колко малък е светът – тя ти налетя. Внимавай, момче! Луда е тази жена ти казвам! Цяло чудо е, че е жива въобще!
- Да, да...малък е светът...- повтори като ехо последното, което остана в главата му, младежът, вторачен в кристалносините студени очи на приятеля си.
- Какво ти е? Май не си много добре? Зле ли ти е? Тя тука ли е? – приближи се към лицето му човекът със зеници две черни карфици. Младежът се дръпна рязко назад и като че ли едва сега си зададе въпроса „Къде е тя?”.

Завтече се към банята, чиято врата зееше и издишаше пара, макар че прозорецът вътре бе оставен отворен. Ухаеше на череша и бадем – любимите му аромати; ароматът на нейното тяло снощи. Той трескаво затърси с поглед сантиметър по сантиметър, ъгъл по ъгъл тялото. Нямаше го в банята. Погледна през прозореца и претърси с поглед дори тротоара, където Белият я беше хвърлил на земята.

НЯМАШЕ Я!

Сякаш никога не я е имало. Всъщност той вече съвсем не знаеше кое от всичко, което си мислеше, че се е случило снощи и тази сутрин, е реално. Всъщност какво изобщо е реалност и какво сън, илюзия? Къде се докосват, къде се застъпват и къде се разминават тези дви понятия? Тези въпроси се блъскаха в главата му отдавна, защото отговорите им никога не съвпадаха с онова, в което вярваше, с онова, в което искаше да вярва. А сега искаше да вярва в нея! Искаше да бъде с нея! Майната й на цялата шибана реалност! Кой въобще живее в нея?!?

Обърна се и през вратата на банята видя в коридора, опрени до стената, нейните тъмносини ботуши със 7-сантиметров ток. Седем сантиметра. Седем сантиметра над повърхността на реалността.