сряда, 23 юни 2010 г.

.

20 милиона будуват в една линия -
мигат, взират се,
четат и пишат,
прозяват се...
100 от тях надничат
през въображаеми прозорци -
търсят, намират,
създават и трият,
забавляват се...
други 10 седят и наблюдават,
вкъщи сами,
доброволно се отегчават.
А светът се завърта удобно
на другата страна в леглото
с лице към стената,
с гръб към надеждите на децата...
Изхърква, доволно примлясква
и придърпва завивките към себе си,
малко преди да си прегърнал възглавницата.
Подозирам, че всяка нощ изтичам в нея.
На сутринта се връщам с 20% от себе си,
20%, които ме държат в плен за ден -
мен в мен...

Изгори я
или
навий
конците
обратно!
Погреби я,
с 20%
вече
ме няма!

петък, 18 юни 2010 г.

...

малките лични битки в големия град,
големите студени войни в малкия град,
омразата и неприязънта,
ревността и завистта
са изцапани с кръв;
кръвта на преждевременно остарели,
на безвреме осиротели,
заболяли и прежадняли
милиони човешки сърца...

на първа линия,
далеч пред окопите,
съм се изправила сама

СТРЕЛЯЙТЕ!
душата ми отдавна
отлетя

петък, 4 юни 2010 г.

Градският аквариум фалира

В градския аквариум
се капсулира нищета.
Няма мисъл вътре -
бедни хора,
с празна обща глава.
Душата им
евтино щастлива
препуска, вози се, крещи,
от страх и смях умира
на влакчето на ужасите,
на виенското колело,
на стрелбището на панаира.
Наоколо мирише
на линяло,
разхождат се
чифт мокри чорапи
и турски сандали,
обсипани в сваровски
в комлект с чанта, колан, гащи,
с майонеза и кетчуп поляти.
Душата на розите
през нощта тихо се прибира.
Тяхната се потапя
в аромата на сръбска скара и вкисната бира.
Точно тук някъде
и романтиката,
и патриотизма,
и революцията им
умира...

Градският аквариум
ме капсулира.
От тази сутрин в 9
градският аквариум
ден след ден
бавно
и трайно
фалира.
Градът...
с празен портфейл се прибира.
Градът умира,
а народа дреме на сянка
под отсечен орех
в прах и кал
на буренясала платена полянка.
Досада, ленност и страх
се разлагат в душите им
от началото до края
и обратно
между слепите улични лампи
на затворената магистрала.
Мир!
Мир на праха им!

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Задушава ме!
Задушава ме
твоята тъга,
параноята,
хаоса,
болката,
истината
и
моята грозота.
Овързвам си
съмненията,
грешките,
лъжата,
самотата,
изкуствено усмихнатите им лица,
горчилката от блудкавост
във думите,
сирената за паника
в главата,
мълчанието, сбутано
във ъгълчето на устата...
Взривявам се!
Експлоадирам!
Не ме събирай!
Остави ме
да се разпилея
свободна
по
вятъра
...

((...))

Новият ден
в новия град
в нечий нов живот
се облича,
подреден на празни коловози,
засаден грижливо в редички
сред цъфнали маслодайни рози,
сглобен страхливо и чупливо
зад нови прозорци,
между стари мебели
и стени от бетон,
боядисани в нежно розово...
Кънти.
Без теб.