четвъртък, 30 април 2009 г.

midnighttones




/разархивирано/

Сънувах те...
вървяхме заедно
през пустото поле, споделяни от вятъра
боси прескачахме очите на локвите
в гора, застинала в забвение и сянка,
пътеката бродирала е стъпките,
които никога не са оставяни в калта
смъртта посреща ни на прага в бабината къща,
не пази топлината и спомена от детството,
бездушна, празна е и чужда...
прозорците й зеят,
стените са порутени,
а подът издълбан е до основа
целуваш ме, почти като докосване
и лягаме в студените завивки
ти - в моето легло
аз - в твоето
със мисълта,
че утре вече няма да ни има...,
че утре вече няма да е същото,
че кошмарът, които ни облива в пот,
ще е потънал в нищото...
искри на щастие в очите ти,
скована съм от студ...
сълзи изгарят устните
говоря тихо, сякаш някой друг
"Ще ме прегърнеш ли?"
"Да! Ела!"

събота, 25 април 2009 г.

Isolation

Не ми говори!
Не ме търси!
Не ми пиши и не ми звъни!
Не искам никой да се взира отново в очите ми!
Не, не ми говори!
Млъкни!
Махни се!
Не заставай до мен в претъпкания трамвай!
Не дишай!
Не се движи по отсрещния тротоар!
Не ми отваряй никоя от твоите врати!
Не искам и стотинка от твоите пари!
Не можеш да ми купиш времето с хонорар и договори!
Не ме принуждавай да работя за твоите интереси!
Няма да инвестирам грам интелект и емоция
в твоите успешни процеси!
Не ме лъжи!
Кой си ти - лицемерен Господ
с факс, мобилен, хиляди лица, имена и адреси?
Не съм вече част от твоята реалност!
Не съм приложима,
не съм заменима,
ничия съм...
Крача бодро към ничия земя,
за да дишам отчетливо и свободно
и за да умра спокойно
сама.
Не съм длъжна да ти благодаря!
Няма нищо!
Рисувам си мислено тиха трева,
плаващи облаци
и самота...
Не издавай звук!
Ти нямаш форма, цвят и аромат в моя пейзаж!
В моя плейлист музиката е тишина!

четвъртък, 23 април 2009 г.

Събуди се!


Два самолета блещукат в нощното небе.
Летя, залепила чело на прозореца в единия и се взирам назад дали ти ме следващ в другия.
Безкрайна тъма и далечни слънца плуват на стената зад прозореца, прожектирани като някога в къщата на моето детство.
Заспивам в мелодията на най-дългия годеж. Откровено тъжен филм. Тялото ми в безтегловност под тежестта на одеалото. Мислите ми потъват във възглавницата. Нещо се опитва да отведе душата ми със себе си. Черен екран като дупка в пространството. Нямам сили да помръдна. Викът ми се парализира и увисва като примка от тавана. Държа очите си широко отворени и изпадам в паника, че не мога да се върна обратно в себе си. Не разпознавам никое от тъмните петна в стаята като свое. Гледат ме хищно и враждебно. Тежестта на всички неща в стаята ме притиска и премазва гръдния ми кош.
Вдишвам дълбоко.
Боли.
Събуди се, моля те!
Събуди!
Над мен си се надвесил ти.

Please could you stay awhile to share my grief
For its such a lovely day
To have to always feel this way
And the time
that I will suffer less
Is when
I never have to wake
Wandering stars,
for whom it is reserved
The blackness of darkness forever...

четвъртък, 16 април 2009 г.

Colors of the last spring




Днес имам среща с Главния писач на четивата зад ръба на тоалетната чиния.
Станах рано и дезинфекцирах опразнената си душа.
Ампутирах си егото и гордостта и слязох в метрото.
Билетче мачкам в ръце с отпечатани час и дата на моето падение.
Вие ми се свят и ми е толкова зле, че се страхувам вътрешностите ми да не извърлят соковете си през порите на пожълтялата ми кожа.
Люлин. Западен парк. Внимание! Вратите се затварят!
На горната земя парк няма.
Вместо зелени листа по очите ми полепват златни декорации, плюш и кадифе.
Мека мебел и луксозни чаршафи.
Килими, мокети и паркети.
"Авариен изход" - чета някъде в дъното на коридора, малко преди да се задуша от липсата на хора.
Рахманинов на телефона.
"Очакваме Ви на 2-ия етаж!"
Парфюмиран асансьор нагоре-надолу между нива човешка нищета.
Вратите ме изплюват в коридор със секретарка за бърза оценка.
Не ставам. CV-то ми е грешка.
Не нося текстове за доказателство, само ЕГН.
Дали по него може да се разчете, че не ме бива за светски доносник?
Нямам отговор на повечето въпроси.
Дали мога да пиша и Как?
Посочва ми заглавия. Цял разтвор с имена на звезди от обратни галактики и благороднически титли с главно "К" и рима "урва".
Навивам цветните страници на руло и търся "аварийния" с очи.
Ще повърна, преди да серивирам благодарност за отделеното от производствения цикъл време.
Нямам време! Нямам въздух! Нямам.......
Кимам за сбогом и се простирам на пода зад вратата в асансьора.
3 нива по-долу в метрото едно дете се взира любопитно.
Страхувам се да се усмихна, за да не помисли майка му, че съм се озъбила.
Днес няма да говоря с никого.
Днес няма излизам.
Давам заето на всички линии и влизам в под душа, за да се измия.
Три часа по-късно небрежно си докарвам мозъчно сътресение.
Имам телевизор вместо глава и вкус на помийна яма от сутринта.
Очите ми препускат трескаво.
Попиват цветовете на последната ми пролет.

сряда, 15 април 2009 г.

Пулсът ти е хоризонт


Оловни сиви облаци тежат с мислите си над мен.
Взирам се в точката на прекъсване, между бурята и мъглата, замръзнала в очакване. Морето мълчи.
Отдавна е погълнало всички спасителни острови.
Лежим по гръб и се разтваряме като обречени на дъното удавници.
Броя секундите между твоето вдишване и моето издишване.
Бреговете нямат очертания.
Нямам вече спомен за гъдела на пясъка под ходилата.
Вместо ръце са ни поникнали плавници и гребем ли, гребем, изпаднали в паника, че ако спрем за миг, въздухът ще се сгъсти и небето ще се разпадне на бетонни блокове. Гларусите горе проплакват отчаяно и рисуват в полет заклинания. Дано бурята подреди в нов пъзел пейзажа.
Ние вече не играем тези игри.
Мълчим и чакаме гравитацията да си свърши работата.
А някога......строяхме пясъчни кули и събирахме в шепа вълните.
Някога вдишвахме зеленото на водораслите и пълнехме дробовете си до пръсване със соления вкус.
Миражни спомени. Празни желания.
Надеждата отдавна е дефицит, живот - в излишък.
Пулсът ти е хоризонт - точка - синхрон - точка - вдишваш - издишвам - тишина - точка.