Пулсът ти е хоризонт

Оловни сиви облаци тежат с мислите си над мен.
Взирам се в точката на прекъсване, между бурята и мъглата, замръзнала в очакване. Морето мълчи.
Отдавна е погълнало всички спасителни острови.
Лежим по гръб и се разтваряме като обречени на дъното удавници.
Броя секундите между твоето вдишване и моето издишване.
Бреговете нямат очертания.
Нямам вече спомен за гъдела на пясъка под ходилата.
Вместо ръце са ни поникнали плавници и гребем ли, гребем, изпаднали в паника, че ако спрем за миг, въздухът ще се сгъсти и небето ще се разпадне на бетонни блокове. Гларусите горе проплакват отчаяно и рисуват в полет заклинания. Дано бурята подреди в нов пъзел пейзажа.
Ние вече не играем тези игри.
Мълчим и чакаме гравитацията да си свърши работата.
А някога......строяхме пясъчни кули и събирахме в шепа вълните.
Някога вдишвахме зеленото на водораслите и пълнехме дробовете си до пръсване със соления вкус.
Миражни спомени. Празни желания.
Надеждата отдавна е дефицит, живот - в излишък.
Пулсът ти е хоризонт - точка - синхрон - точка - вдишваш - издишвам - тишина - точка.