/разархивирано/
Сънувах те...
вървяхме заедно
през пустото поле, споделяни от вятъра
боси прескачахме очите на локвите
в гора, застинала в забвение и сянка,
пътеката бродирала е стъпките,
които никога не са оставяни в калта
смъртта посреща ни на прага в бабината къща,
не пази топлината и спомена от детството,
бездушна, празна е и чужда...
прозорците й зеят,
стените са порутени,
а подът издълбан е до основа
целуваш ме, почти като докосване
и лягаме в студените завивки
ти - в моето легло
аз - в твоето
със мисълта,
че утре вече няма да ни има...,
че утре вече няма да е същото,
че кошмарът, които ни облива в пот,
ще е потънал в нищото...
искри на щастие в очите ти,
скована съм от студ...
сълзи изгарят устните
говоря тихо, сякаш някой друг
"Ще ме прегърнеш ли?"
"Да! Ела!"
Няма коментари:
Публикуване на коментар