Събуди се!

Два самолета блещукат в нощното небе.
Летя, залепила чело на прозореца в единия и се взирам назад дали ти ме следващ в другия.
Безкрайна тъма и далечни слънца плуват на стената зад прозореца, прожектирани като някога в къщата на моето детство.
Заспивам в мелодията на най-дългия годеж. Откровено тъжен филм. Тялото ми в безтегловност под тежестта на одеалото. Мислите ми потъват във възглавницата. Нещо се опитва да отведе душата ми със себе си. Черен екран като дупка в пространството. Нямам сили да помръдна. Викът ми се парализира и увисва като примка от тавана. Държа очите си широко отворени и изпадам в паника, че не мога да се върна обратно в себе си. Не разпознавам никое от тъмните петна в стаята като свое. Гледат ме хищно и враждебно. Тежестта на всички неща в стаята ме притиска и премазва гръдния ми кош.
Вдишвам дълбоко.
Боли.
Събуди се, моля те!
Събуди!
Над мен си се надвесил ти.

Please could you stay awhile to share my grief
For its such a lovely day
To have to always feel this way
And the time
that I will suffer less
Is when
I never have to wake
Wandering stars,
for whom it is reserved
The blackness of darkness forever...