Днес имам среща с Главния писач на четивата зад ръба на тоалетната чиния.
Станах рано и дезинфекцирах опразнената си душа.
Ампутирах си егото и гордостта и слязох в метрото.
Билетче мачкам в ръце с отпечатани час и дата на моето падение.
Вие ми се свят и ми е толкова зле, че се страхувам вътрешностите ми да не извърлят соковете си през порите на пожълтялата ми кожа.
Люлин. Западен парк. Внимание! Вратите се затварят!
На горната земя парк няма.
Вместо зелени листа по очите ми полепват златни декорации, плюш и кадифе.
Мека мебел и луксозни чаршафи.
Килими, мокети и паркети.
"Авариен изход" - чета някъде в дъното на коридора, малко преди да се задуша от липсата на хора.
Рахманинов на телефона.
"Очакваме Ви на 2-ия етаж!"
Парфюмиран асансьор нагоре-надолу между нива човешка нищета.
Вратите ме изплюват в коридор със секретарка за бърза оценка.
Не ставам. CV-то ми е грешка.
Не нося текстове за доказателство, само ЕГН.
Дали по него може да се разчете, че не ме бива за светски доносник?
Нямам отговор на повечето въпроси.
Дали мога да пиша и Как?
Посочва ми заглавия. Цял разтвор с имена на звезди от обратни галактики и благороднически титли с главно "К" и рима "урва".
Навивам цветните страници на руло и търся "аварийния" с очи.
Ще повърна, преди да серивирам благодарност за отделеното от производствения цикъл време.
Нямам време! Нямам въздух! Нямам.......
Кимам за сбогом и се простирам на пода зад вратата в асансьора.
3 нива по-долу в метрото едно дете се взира любопитно.
Страхувам се да се усмихна, за да не помисли майка му, че съм се озъбила.
Днес няма да говоря с никого.
Днес няма излизам.
Давам заето на всички линии и влизам в под душа, за да се измия.
Три часа по-късно небрежно си докарвам мозъчно сътресение.
Имам телевизор вместо глава и вкус на помийна яма от сутринта.
Очите ми препускат трескаво.
Попиват цветовете на последната ми пролет.
