За трети път вали. Хора няма, нито търсещи нещо души. Студът ме е налазил на тръпки по кожата и ме стяга за гърлото между стотина страници, изписани с чужд глас в чужд град. Дремеща пустота. Опитвам се поне очите си да държа будни и впивам гръбначен стълб в твърдата хладна облегалка на стола. Не се получава магията. Реалността се стича надолу и наляво, сплесва се на мигване от зениците и после изведнъж отстъпва 6 метра зад тила. Зле ми е. Срещу мен стена с 24 чифта часовникови стрелки, замрели в измамно естествени пози. Вдясно 7 светци, Богородица и няколко различни очи на Исус се взират изстрадало, състрадателно, поучително и укорително. Над главата ми - вихрушка от ароматен въздух - амбър, сантал, жасмин, ванилия и цитронела. Кислород няма. Въздухът тежи и някък убедително се е залепил като мазилка на тавана, ей така нарочно, за да ми вмени допълнително чувство за вина. Тягостно и тясно е това пространство. А аз все повече събирам границите, за да свикна със себе си...Продавам копия и символи на вярата и домашния уют.
Вяра и дом нямам.
Свличам се бавно от стола и потичам в пластмасова чаша с топло блудкаво кафе. Машината гълта монетите с хъркане и ми поднася незадоволителното дребно удоволствие за деня. Паля цигара, за да се уверя, че още дишам - навън-навътре-през носа, дробовете и устата. Капки дъжд отскачат от прозореца, застлан с тропическо зелено вътре. Капки дъжд катастрофират една по една и на двойки в локви на паважа. Капки дъжд се сливат с праха и прогизват в обувките ми. Няма къде да попият. Малките островчета неасфалтирана земя на тротоара отсреща са превърнати удобно в парково пространство. Дъждът застила опразнените улици като мъгла...после се изпарява някъде към тавана на парника, като облачна шапка и смог над града. Наблюдавам безучастно това и не разбирам как една хладна и костелива ръка хваща моята. Висока изпосталяла фигура, прогизнала от дъжда, 3 самотни зъба и уста, която е произвела преди секунди въпрос, а очите чакат отговор.
"Моля? Извинете! Не Ви разбрах!"
"Питах знаете ли за кой път вали днес?" - тясна брадичка, високи скули, хлътнали очи с някакъв познат и изгубен блясък в тях.
"Вали, да, вали. За трети път от сутринта..."
"Това казвам и аз! Ето им доказателство - троицата! Той е дошъл при нас да ни уясни. Родил се в образ човешки, преподавал е, поучавал е, страдал е и ни е оставил кръста като символ на вярата, като спомен за саможертвата, като доказателство, че е изкупил вината на човеците, а те вярват в Покемон и Батман. Как да застана зад това правило ми кажи? Новият завет не важи и аз затова следвам Стария и броя дните по стария календар. Утре е Петровден, но днес е по-важен ден от утре. Днес трябва да намерим камъка на вярата. Камъка, който да поставим отдясно на олтара. Камъка, от който да изградим храма...Аз не влизам в храм тук да знаеш. Чета си сам старите молитви и се моля за уяснение. Свещениците тук не искат да говорят за старите молитви. Нищо не знаят, в нищо не вярват. И те гледат американските филми. Всичко е далавера и струва в евро. Аз пари нямам и акъл нямам. Болен съм. Господ не ми е дал още изцеление и затова съм сакат в устата. Психично болен съм, но чета молитвите от малък и зная кой съм. Питат ме като зная толкова, защо не съм станал свещеник. Аз пък им отговарям, че защо тогава Исус не е станал равин? Злобен бил, че изгонил търговците от храма. Не, злобен - не, само гневен, защото, като станеш на години, човешкото в теб се увеличава и търси надмощие. Ангел и дявол - това носи всеки в душата си от как се е родил - тъй ми казваше моята леля като бях малък. Малък ангел и малък дявол, ама като се трупат годинките и те растат и единият накрая побеждава. Затова трябва вяра. Питай ме какво е вяра! Питай ме! Те набожните пенсионерки се опитват да се правят на вярващи в храма. Ходят палят свещи и се молят. Целуват иконите. Целуват ръцете и полите на отчето. Плачат за умрелите вляво от олтара, сякаш храмът е гробище. Аз в храм тука не влизам и няма да им кажа кой съм. Защото в Откровението така е писано - Той ще дойде в нов образ и няма да го познаете. Няма какво да им казвам кой съм и не е дошло времето. Чакам Господ да ме дари с изцеление. Господ някога закъснява, но не забравя. Аз имам вяра. Ама на тебе ще кажа - ВЯРАТА е да знаеш, че имаш силата да тропнеш с крак и морето да се отдръпне, а после да се събере отново. Ей това е ВЯРАТА. Не мога да ти го обясня по друг начин. Има неща, които човеците не могат да разберат с психология. Ние сме като мушици за Него, а цялата Земя е като мравуняк. Господ е светлина. Той ражда материята. Той й дава живот и Той й го отнема. Ако имаш ВЯРА, ще разбереш какво е в рая - хармония и мир, спокойствие за душата. Затова е пратил Сина си да ни уясни. Ето ти днес троицата - три пъти вали. Като изгрее слънце и дъга ще излезе. Дъгата какво е? Хем я виждаш, хем не можеш да я стигнеш. Има я и я няма. Чудо. Радост и обещание. Вяра. Разбра ли сега за какво ти говоря? Извинявай, ако те притесних. Много хора не искат да слушат. Пъдят ме, защото съм сакат в устата и главата. Болен съм, така казват. Аз обаче знам кой съм и заставам зад правилото на Света Ксения... Сини са били очите на Исус като морето, то е ясно защо. Сини са и очите на ангелите, ама и на Сатанаил. Ангел и дявол - нали ти казах. Всеки се ражда с тях и те растат с него. Затова е нужна ВЯРА. Хайде бъди здрава! Господ дава изцеление на душата и тялото рано или късно! Аз вярвам! Той вижда!"
Тръгна си и се стопи 200 метра по-надолу по улицата в дъжда. Аз влязох вътре при иконите и усетих, че лицето ми е мокро. Плака ли съм и кога, без да разбера? Свалих огледалото от стената. Размазан грим и следи от стекли се капки по кожата, зад мен още един чифт тъжни очи. Огромно мокро куче лежеше кротко в собствената си локвичка дъжд на излъскания мраморен под. Седнах до него сред свещите и саксиите и се разплаках за втори път...
Още три пъти валя до края на деня. А днес е Петровден. По стария календар.
Камък - нямам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар