опитай още 3 пъти,
после по още 3...
не!
по още 33 пъти го умножи,
прескочи го,
заобиколи
и пак се върни,
изтрий го,
татуирай си го
и с кръв от вените
си го изпиши...
приглътни
и си признай -
няма нищо
по-невъзможно
от това
да допуснеш
отново
в себе си
друг,
нали?

ако потъна дълбоко,
отвъд границите на съня,
дали няма да се събудя
във влака
на път за града,
където ме посрещаш ти,
татко,
усмихваш се
и лодките превръщат се във кораби,
а езерото във пристанище

дали?

едва...

или?

Събуждам се
във влака
и не искам
да пристигам,
няма кой,
къде,
за какво
и кога
да ме чака.
Времето не спи.

...

Лицата бдят
в затворени очи.
Прегъни.
Срежи.
Залепи.
Децата спят,
не им е до игри.
A някой трябва
пак
да пререди
Светът,
Градът,
Денят,
във който друг у дома,
прискрил очи на тъмнина
ще тропне пак клавишите.
Той, Тя, То - мълчи.
Къде в това си ти,
Бог, на малките съдби?
Превъплъщенията, да...
от тях
в очите ти
гори.
Превъплъщенията
са сами.
Боли.
Уви.

от любопитство

Котка минава през стена
С любопитство впи поглед в нея града
Подслони я,
Нахрани я,
погали я по врата
После любезно с усмивка
Дръпна керемидите
Счупи верандата
И събори зида
А душата на котката
отвърна усмихнато за 9-ти път:
“Благодаря!”

от любопитство

Котка минава през стена
С любопитство впи поглед в нея града
Подслони я,
Нахрани я,
погали я по врата
После любезно с усмивка
Дръпна керемидите
Счупи верандата
И събори зида
А душата на котката
отвърна усмихнато за 9-ти път:
“Благодаря!”

от любопитство

Котка минава през стена
С любопитство впи поглед в нея града
Подслони я,
Нахрани я,
погали я по врата
После любезно с усмивка
Дръпна керемидите
Счупи верандата
И събори зида
А душата на котката
отвърна усмихнато за 9-ти път:
“Благодаря!”

соларно

пластмасови цветя
разпиляват листа
клатят главички
и отмерват в такт
времето
на всяко следващо
продадено
желание

слънцето не подозира
че ги храни
на дребно
че ги стресира
прекомерно
със светлина

9 часа
дневно
наблюдавам
това.

...

моите болни послания
твоите мисли
ведри и чиисти
техните въпроси
и желания
тази вечер
се разминават
блъскат се
бягат
и чертаят магистрали
за пътя
по който
някой вече разказва
истории
рисува ги
тайно в листата
на селото
покрива ги
с кръв и
герои
във времето
докато
той беше тук
облечен в мрак,
друг беше там,
съблечен,
сънуван,
воюван
в бяла риза,
в бяла кожа
на змия.
Чия е тя?
Небето онемя...