У дома...

Учеше ме мама да вярвам на хората
Учеше ме да обичам истината
Учеше ме, че не бива никога
никого с нищо да нараня...
После там някъде в детството
часовникът на времето спря
Светът подскочи три пъти,
фризира се,
гримира се,
напудри си носа,
викна едно голямо "УРА!"
преобърна се и...
спря да ходи пеша.
От тогава все мълча...
стискам зъби,
когато ме заливат със завист и злоба
и треперят столовете им да не отнеса,
стискам зъби,
когато хвърлят кал по тила ми
и ме шият с лъжа до лъжа,
стискам зъби,
когато се усмихват, поздравяват
и на ухо си обясняват колко добре ме познават.
Стискам зъби и мълча...
докато остана съвсем сама.
И преглъщам на сухо сълзите
и болката...
даже в съня.
После свалям дрехите и кубинките,
пускам в душа студена вода
и повръщам обратно в клоаката
всичко,
което наяве не мога да изкрещя.
И накрая с часове фокусирам огледалото
- търся знак,
буква,
дума,
някаква следа,
търся и опитвам се да ви позная,
да ви разбера:
кои сте вие?
какво всъщност правите?
в какво вярвате?
и защо тъй силно мразите?
нали уж никога никого не биваше да нараня?
Няма отговор!
Само грозна суета...
В дланите си днес съм скрила
шепа пясък и глътка солена вода...
Оставете ме да си отида!
Моля!Оставете ме!
Къде?
Мамо, извинявай,
но с твоята истина
няма как да бъда част,
няма как да вървя пеша
по тротоарите и улиците на света.
Искам само да се прибера!


У дома...