lonely street musician playing with demons

learning to fly...

day...

and night...




Тъмно. Плътна е нощта.
Прозорец свети
в нарисувана глава.

Тъжно. Виолетово око
придремва кротко
в огромна сълза.

Тихо. Пусто. Глухо.
Оглушах от тишина.
Няма никой. Няма.
Никой без следа.

Стъпкана, провлачи
часовете утринта.
Няма време. Няма.
Нищо без следа.

Света изплю зад себе си
още една самовзривила се душа,
преди да се разтвори пак поредно,
за кой ли път, сред празнота.

ЕДНО

- Здравейте!
- Заповядайте!
- Благодаря!
- Как да опаковам вашата представа за щедростта?
- Да следвам схемата? Сценария? Да! Да!
- Всички реплики ще напомпам с позитивност, лъчезарие и кокетна доза суета!
- Ок! В петък ще си освободя деня!Разбирам, че трябва да си утолиш страстта!
- Да, мамо, да! Преброила съм всички стотинки за наема!
- Мъничкия ми, ела! Обещавам отново приказка да ти прочета!
Вземи си прасенцето с оризови зрънца. Касичка?...Ще ти подаря!

Звънят лицата ми с монетите
Тин-дин. Дрън-бръм.
Притихват на дъното
и изчисляват тотала
на нищожността.

Изморих се.

Приспивам се в мъха,
на неговия камък
с мирис на гора,
солен език
и чифт очи -
подвижни, живи, диви,
в които се оглеждам цяла -
аз, тя, ти, той, то...

ВСИЧКО

и

ЕДНО.

Нищо.

Мушичка пърха с крила,
дращи по прозореца с крачка
и изпада все по-дълбоко в паника,
че цветовете, които се оглеждат в очите й,
са неочаквано жестока лъжа.
Лъжа, която се продава
зад брилятно осветена витрина.
Лъжа, която отеква в болка
с всеки ритник и удар с глава в реалността.
В лъжа се оплита езика ти.
В лъжа се издави откровеността.
В лъжа умря дори унизена обидата.
Ти си никой - аз съм нищо...
Нищо към нищо
с конец и игла,
с твоята или моята ръка -
няма как,
не мога да скрепя.
Нищо. Без следa.
Не се обръщай!
"Не ме мисли!"
Зад гърба ти има само трупове.
Нищо и нищо.
Точка.
Животът на еднодневката приключи
в края на работния ден.
Точка сложи и след мен.

ТАТКО

Пребродих морето в пясъчна дължина,
събрах ти всички раковини и замислени камъни от брега
идвам едва сега,
след години,
когато мога някак да понеса мисълта,
че си отиде от света,
преди да сме поговорили поне веднъж,
откровено...,
като баща и дъщеря.

Застлах мъртвата суха земя
с бели черупки
и бледи спомени за усмивка
син поглед в сутрешно кафе
наум...
глупава тъга и болка изтичат на капки
и се свличат вместо дъжда върху пръстта,
поливат синята метличина,
цъфнала в нозете ти.
Ще дойда пак да си набера от нея букетче
и да си я подаря,
както правеше ти всеки майски ден,
който отбелязваше за мой рожден.

Прости ми, татко!
Прости ми,
че имаш най-вироглавата,
упорита и глупава дъщеря на света!

Днес отново мълча
и съм наказана
да си задавам въпросите в самота,
чувствам се споделена единствено от деликатна, чуплива душа,
забола с карфица в хербарий завинаги радостта.

Ако можех тогава да разговарям с теб като сега...

Прости ми!

Малка,
фалшива,
страхлива
и глупава жена
е твоята тъжна дъщеря!

Good morning at the bay of the druid!