Тя е истинско очарование. Светлина и радост, и живот струят на лъчи и облаци цветен прашец около нея. Цветен прашец е полепнал по ноздрите, пръстите и косите й. С цветен прашец и темпер е оцветила стените, вратите и прозорците в дома си. Домът й - превърнат в гнездо. Живо, пищно и красиво. Звъни, когато се смее. Звъни и отваря врати на всеки, застанал на прага й. А на прага са те - непорасналите й момчета, които стискат ревниво и страхливо ключа си за детството. Тя също. Пази го в олтара с реликви. Пази го, скрит зад витрината, пълна със спомени. Пази го с чувство за 10-годишна добре отлежала вече вина. Вина, с която е заключила най-страшната тайна в душата си. Тайната, която разделя живота й на две половини. Половини, които се оглеждат една в друга. Половини, които не могат да се скрепят, но и не могат да се забравят. Границите понякога се стопяват, но раните...раните пулсират, парят...не се изличават. Понякога тя остава сама и се взира във всяка една. Тогава и само тогава, когато е сигурна, че няма кой да я чуе, когато е сигурна, че няма кой да види двете й лица, Деси плаче. Деси - най-жизнерадостната жена на света. Деси, която толкова малко познавам. Погледна в очите ми и те съзря. Прегърна ме и бавно започна да размотава страха:
"За да се спасиш, трябва да се вкопчиш здраво във вярата на единствения останал до теб...с любов. Трудно е...Ужасно е трудно. Всеки път. Толкова много пъти. Ужасно много пъти...Но после се раждаш отново и животът е прекрасен."
Това ли е тайната, Деси? Животът и радостта? Ха, Тайната? Да.
Драсна клечката. Запали бенгалския огън. Гръмна конфетите и извика момчето с прашеца. Цветния.
Няма коментари:
Публикуване на коментар