Исус и крадецът на кръста

Тихо е на пустата уличка. Брезите мълчат, схлупени под чистото като сняг небе. Студът е сковал клоните им в мрачна дантела и кухо кънти на счупено под тежестта на всяко птиче краче.

Увяхнал следобед. Буквите се сливат в конец от думи, а думите придремват в книга. Сънувам художник, революционер и любовник, когато вратата звънна и на прага се усмихна Исус (Лудият):
- Днес вече мога да те поздравя с Честита Нова Година, мила. Днес е последният ден от празника на Троицата. Празнува се ден преди, Йорданов ден и Богоявлението. Защото така трябва да започва всяка година, всяко дело и всеки живот - с вяра, че Бог е сред нас, с вяра, че е един от нас и е вътре в нас. Човек кръсти Бога - какво по-голямо обещание и по-голямо доказателство от това, че някой ден ще очистим душите си. На тоя път съм застанал и аз и затова съм избрал да седя в правилото на Света Ксения. Нали знаеш и нея с камъни са я замервали. Присмивали са й се. За умопобъркана я брояли, преди да разберат, че в нищетата седи в името божие и в името на любовта. Но така е. Страданието носи любов, а любовта - вяра. От мен поне това да запомниш. Аз затова търпя плесниците на сина ми. Прощавам му и пак го обичам, но езикът му реже като с нож. Слабоумен юрод съм бил със сто и десет лева пенсия, пък то не стига. Удря ме, вика и ме гони от дома понякога, та обикалям улиците по студа. Лекарствата ми били скъпи, но ги пия нормален да бъда. Ама да ти кажа честно аз и по-доле съм бил. Зле със здравето и с главата, ама не и с вярата. За нея съм вързан като куче. Няма къде да ида. Психологично някога си разсъждавам така - къде е мойта роля и само там я виждам. Да изкупя на сина неизвършените още грехове. Туй мога, понеже вярвам. И за тебе съм казал, където трябва. Но ти се моли за промяна. Търпелива си много и милостива, ама като мен нощем мислите си нема да има къде да свреш. Аз вечер затова си паля свещ и се моля. Над календара се моля, че сина всички икони извлече от дома. Продал ги на прекупвачи и търговци. Евтино ги продал, колкото да си плати сутрин дозата. Но не му се сърдя. Простил съм му, защото неговите грехове са отдавна мои. Няма да те тревожа повече. Една картичка ще искам и ще си ида.

И си отиде, така внезапно, както и беше дошъл. Загледах се към вратата подир него и видях чифт студени сини очи. Непокорни, трескави, със стрях в тях.

Момчето влезе, а с него още едно по-ниско и по-самоуверено. Малкият се настани веднага пред иконите, а онзи със стъклените очи застана пред мен. Търсеше хубава музика. Докато разглеждаше дисковете, зениците му зейнаха в дупка. По челото и по горната му устна избиха ситни капчици пот, а ръцете му трепереха като на старец. Изправи гръб, така че да препречи погледа ми към другия. Разбрах го и му се усмихнах. Спокойно си разказах урока по музика и приковах очите си в неговите стъклени. През тях виждах какво прави другият пред иконите. Високият се смали някак изведнъж и потрепери. Гласът му утихна и се изпълни с вина. С вина, безсилие и съжаление. Опитваше да поддържа неуспешно небрежен разговор. Не можех да му помогна. Оставих го да си свърши работата. Обърнах глава за секунда към стената с музика и двамата се втурнаха към вратата. Излязоха почти на бегом. Погледнах иконите. Олтарният кръст липсваше. На празното място внимателно бе залепен етикета с цената.

Излязох навън, но улицата беше празна. Отгоре с бърза крачка се спусна само Исус. Усмихнат и леко притеснен:
- Забравих да си платя картичката. Извинявай, мила! Ето. Нали двайсет стотинки струва?
- Да. Не трябваше да се връщате.
- Някои личности сигурно могат да си го позволят. Аз не съм личност и трябва всичко да си плащам. Прости! Хайде със здраве!
Вдигна ръка за сбогуване и се усмихна. Прекръсти се и си тръгна. С чиста съвест.

'Пътят е ластик.'

Цветен прашец

Тя е истинско очарование. Светлина и радост, и живот струят на лъчи и облаци цветен прашец около нея. Цветен прашец е полепнал по ноздрите, пръстите и косите й. С цветен прашец и темпер е оцветила стените, вратите и прозорците в дома си. Домът й - превърнат в гнездо. Живо, пищно и красиво. Звъни, когато се смее. Звъни и отваря врати на всеки, застанал на прага й. А на прага са те - непорасналите й момчета, които стискат ревниво и страхливо ключа си за детството. Тя също. Пази го в олтара с реликви. Пази го, скрит зад витрината, пълна със спомени. Пази го с чувство за 10-годишна добре отлежала вече вина. Вина, с която е заключила най-страшната тайна в душата си. Тайната, която разделя живота й на две половини. Половини, които се оглеждат една в друга. Половини, които не могат да се скрепят, но и не могат да се забравят. Границите понякога се стопяват, но раните...раните пулсират, парят...не се изличават. Понякога тя остава сама и се взира във всяка една. Тогава и само тогава, когато е сигурна, че няма кой да я чуе, когато е сигурна, че няма кой да види двете й лица, Деси плаче. Деси - най-жизнерадостната жена на света. Деси, която толкова малко познавам. Погледна в очите ми и те съзря. Прегърна ме и бавно започна да размотава страха:

"За да се спасиш, трябва да се вкопчиш здраво във вярата на единствения останал до теб...с любов. Трудно е...Ужасно е трудно. Всеки път. Толкова много пъти. Ужасно много пъти...Но после се раждаш отново и животът е прекрасен."

Това ли е тайната, Деси? Животът и радостта? Ха, Тайната? Да.

Драсна клечката. Запали бенгалския огън. Гръмна конфетите и извика момчето с прашеца. Цветния.