Събуждам се и излизам. В пижамата на баща ми, омотана в старото си одеало. Денят навън смъди. Стискам в ръка връзка ключове. Само един отваря чуждата врата. Вратата, зад която спя. Студено е, в мъгла. Ръми. Без грим съм се облещила рано тази сутрин на света. Гледат ме. Едни охкат, ахкат и се просълзяват, други от съжаление не ме виждат и не ме поздравяват. Магазини и витрини. Витрини без магазини.
Любопитство и молба долу при босите ми крака. Навеждам се и я каня да дойде в ръка. Костенурка с розова къща на гърба. Топла и лека. Аз посинявам от студ. Синя като пижамата на баща ми. Синя на райета. Изгубила съм по пътя одеалото и ключа. Сама съм с костенурка в ръка и с розова къща на гърба. Отминават ме. Преценяват ме и погнусено извръщат глава.
Разтърсваш ръката ми. "Хайде да те прибера!" Изгубих ключа и не знам накъде да вървя. Усмихваш се. "Ела!"
Костенурката сменя форма и ме гледа с очите на гущер, на хамелеон, на змия... Впива нокти в дланта ми и се сгърчва в листо. Твърдо, бодливо и сухо. Прониква дълбоко в плътта и се стапя в кърваво червено петно.
Повеждаш ме през града и аз спирам да се страхувам. Нито капка срам и без паника. Реалността се намотава послушно в реотан и поднася билков чай за нервите. После диаметърът се отваря и балонът се пълни не с въздух, а с хора, с очи, с думи и мисли. Ухо до уста. Пуста тълпа.
Усмихна се, прегърна ме и избледня. Сякаш винаги съм била сама.
Извиках и се събудих една. Диванът тракна на пода, 50 сантиметра зад гърба.
Няма коментари:
Публикуване на коментар