почти академично за ИНА

ЗАЩО В НАЧАЛОТО НА ВСЯКА НОВА РЕЛИГИЯ, РЕВОЛЮЦИЯ, ФИЛОСОФИЯ ИЛИ МОДЕРНО ЛИТЕРАТУРНО ТЕЧЕНИЕ
СТОИ СЛОВОТО
КАТО ОСНОВНО СРЕДСТВО ЗА МАНИПУЛАЦИЯ?

„Ървин Уелш я нарече богиня и тя е наистина култова. Тя е безспорният женски автор от най-добрите години на списание „Егоист”....Точно преди 10 години излезе „100-те часа на денонощието”, втората й стихосбирка. Като Ина Григорова обаче няма втора.”

Тези уводни думи, с които започва интервюто с една от най-популярните писателки на последното литературно поколение, без съмнение заявяват, че около нейната личност и творчество вече се изгражда култ. Как се случва това и дали самата Ина Григорова не полага основите му – този стилистично-семантичен анализ ще се опита да потърси отговор и да разгадае механизмите на изграждането и самоостойностяването на един литературен текст.
Първото, което прави впечатление дори на непреднамерения и неподготвен читател, който може би не е запознат с творчеството на Ина Григорова, е подчертано „ексклузивната” форма на интервюто с нея. Може би, за да подчертае изключителността на разговора си с нея и за да предпостави едно по-специално отношение дори на лаика, неизкушен от текстовете на съвременните български писатели, авторът на интервюто е запазил текста в неговите чисти граници на случване като разговор, без редакторска намеса, без съкращения и без „почистване” от паразитните разговорни изрази. Още на пръв прочит интервюто създава впечатление за откровен разговор, „свален” дословно от репортерския диктофон. С това авторът на интервюто може би иска веднага да подчертае най-открояващата се и ярка характеристика на текстовете на самата Ина Григорова – тя обича да „интимничи”, да споделя откровено своите мисли, емоции и преживявания с техните най-фини нюанси, разкривайки ги детайлно в т.нар. от нея „дълбочинни пластове” на текста. Може би това оправдава документирания „поток на мисълта”, който ни поднася автора на интервюто, вместо очаквания за формата по-лаконичен и динамичен вариант на диалог. Това до известна степен издава „страха” на интервюиращия да наруши свободно изтичащия текст под формата на монолог от литературната „богиня”, издигната в „култ” от своето поколение, както ни е представена категорично още в увода.
Доказателство, че това интервю, което на пръв поглед звучи като непосредствен разговор, по-скоро ползва изразните средства на монолога и ораторската реч, вместо на диалога, е настоятелният опит на Ина Григорова да дефинира свои собствени понятия за „ЕЗИК”, „РОМАН”, „НАУКА”, „ПРАВИЛА”, „ЗАКОНИ” и „СМИСЪЛА НА ЖИВОТА”. Неконтролираната, нецензурирана и нередактирана форма на естествено изтичащата разговорна реч в това интервю само манипулативно създава впечатление за спонтанност и откровенност на текста. Разговорните лексеми, сленгът и натоварените с твърде много вметнати части изречения всъщност по-скоро „таргетират” текста и посочват точните му читатели, които добре познават този език на „новата” литература и публицистика, наложен от авторите на посоченото още в заглавието печатно издание „Егоист”. Именно от това поколение читатели Ина Григорова знае и очаква да открие отново своите почитатели. Скритият подтекст на търсенето на всяка цена на „интимност” с тази конкретна група читатели би могъл да звучи така: „Вие ме познавате. Аз ви познавам. Аз споделям с вас. Вие съпреживявате с мен и това ни сплотява в едно малко сакрално затворено общество.”
Необходимостта от припознаването и общуването в малки затворени социуми обикновено се появява в годините на юношеството, когато младата личност се опитва да намери разбиране и да получи положителни оценки за своята „бунтарска”, новаторска, оригинална и дръзка позиция за света. Младият човек изпитва желание да отрече и разруши всички предходни познати му форми, правила и закони, за да си осигури нужното свободно пространство за създаване и творчество, без да изпитва вина, че не покрива нечии очаквания или критерии. Именно като юноша-бунтар реагират на езиковите норми, на правилата и механизмите на създаване на един художествен текст новите български автори като Ина Григорова. И като юноша те разчитат по-скоро на егоцентричното вглеждане в собственото преживяване за света, отколко на педантичното задълбочено изследване и опознаване на реалността. Разказите на Ина Григорова дори за миналото й в България и настоящето й в Щатите звучат като художествен текст, наситен с поетични епитети и метафори, алегории, хиперболи и пейзажни описания, които предполагат внимателен семантичен прочит. Ина обича да очуднява всяка реалност, превръщайки я в текст, в чийто сюжет живее нейната огледална героиня. Границата между художествената реалност и действителността, между романа и мемоаристиката, между поезията, импресията и есето, между литературния герой и автора е силно размита в модерната българска литература. Може би такива са очакванията и потребностите на съвременния български читател. А може би това е единственият адекватен подход за създаването на авторски текст днес, без да се налага той непрекъснато да бъде подлаган на автоцензура и ревизия на променящите се ценности и мироглед, разколебани и дискредитирани в годините на прехода. Гравитирането на този нов тип литература в затворени социални групи предполага и пренасищенето на речта с лексеми и фразеологеми, характерни за тези кръгове. Сленгът, който е разпознаваем в текстовете на почти всички автори на кръга „Бърза литература”, ни връща като че ли обратно в американската литература на 50-те – в романите на Керуак Бъроуз, Капоти или Хенри Милър. Литературните герои отново са аутсайдери, социопати, наркомани и безделници, нихилисти, анархисти и скрити романтици, революционери по дух, но и социално пасивни, глуповати, наивни, но и съзерцателни и помъдрели, изстрадвайки болката от натрупания житейски опит – „изследователи на духа” и „лунатици” – така ги нарича и така се самоопределя Ина Григорова. Те/Тя са длъжни сами „да поемат отговорността” да създадат новите правила и понятия на реалността; да „изковат” своя нов език, с чийто нови думи-образи „да обзаведат” своя нов свят.
Светът е текста и текстът е самодостатъчна реалност, в която да пътешества, да чувства, да изследва, да сънува и размишлява литературния герой-автор. Говорейки един език с читателите си и затваряйки ги в границите на тази реалност-текст, авторът ги превръща в свои пленици и съучастници, във виртуални изповедници, които изграждат чрез текста емпатийна връзка помежду си и с автора. Текстовете на Ина Григорова и авторите от това поколение „Бърза литература” отправят към читателя си покана да стане единствен зрител в собствения им риалити формат, да дописват и коментират текста със своя прочит, както правят съавторите в блогове от интернет пространството. Текстът вече е интерактивен и демонстративно посочва връзките и зависимостите си от други, създадени преди това текстове. Доказателство за това са дефинираните от Ина Григорова понятия за реалността, които или цитират други текстове или цитират спомени и изводи, споделени в предишни нейни авторски текстове.
Плакатността на твърденията от една страна и привидната неглижираност на речта в съчетание с поетичността и метафоричната образност на изказа превръщат това интервю с Ина Григорова в художествен текст на Ина Григорова. Интервюто звучи на читателя по-скоро като философско есе. Текстът очевидно знае как да манипулира, как да задържи вниманието и да докосне тънките струни на душата на читателя. Изводите, които прави обаче, почиват на доказателства и примери, доста повърхностно поднесени, за което говори и честата употреба на неопределителни и показателни местоимения. Цитираните от Ина Григорова имена на писатели, учени, актьори, литературни и кино творби са доста повърхностно и хаотично подредени в логически пъзел, който при сглобяване да доведе читателя до изводите, че „Правила няма”, „Правилата всеки си ги съчинява сам – това е твоя отговорност.”, „Езикът се кове.”, „А формата на литурата всеки сам я намира.”
Това не е опит да се потърси оправдание за липсата на правила в нейните творби. Това е по-скоро демонсративно „връщане” на свободата на всеки читател или писател свободно да разполага с изразните си средства и текста. Това е единственото „ПРАВИЛО” на новия кръг пищещи хора в България. Това е и обещанието на Ина Григорова, че във всеки следващ нейн текст читателят ще намери винаги доза от същата тази „свобода” и „непринуденост”. Няма как да не направим паралел в такъв случай между създаването на текст от Ина Григорова и механизмите на детската игра. Детето играе играта, заради самата игра, без да очаква конкретен резултат от нея. Правилата в нея то си поставя само и те са валидни само в границата на играта. Забавлението, че играеш играта е единствена цел, която си поставят децата, играейки. Същото важи за авторите от кръга „Бърза литература” и за Ина Григорова. Може би за поколението съвременни читатели, което израстна с електронните игри, книгите-игри, интернет общуването и свободата, която ти дава уеб пространството като интерактивна библиотека, в която набързо можеш да направиш библиографска справка и да се информираш за всичко съществувало някога в света, това е адекватната форма на „ежедневна литература”, на „ежедневна философия” и „ежедневната наука” за света. Тя (съвременната литература) се чете бързо, „на крак” в трамвая, вечер след изтощително денс парти или в обедната почивка, между чат разговорите, телефонните обаждания и служебните ангажименти. Вкусът, който оставя след себе си тази литература, е като след бързо откровение в изповедалнята между миналите и бъдещите ни малки човешки грехове за деня. Именно тези характеристики на съвременна литература я правят бързоконвентируема, лесносмилаема, необходима като таблетката разтворим аспирин в сезона на грипа. Тя се продава лесно, защото е нужда, освен това знае как да се авторекламира.
„Всичко е временно: любовта, изкуството, планетата Земя, вие, аз. Всичко е за продан: любовта, изкуството, планетата Земя, ви, аз....
Всичко е временно и всичко е за продан. Както всичко останало, човекът е продукт със срок на годност.”
С този цитат на един от най-популярните съвременни френски писатели – Фредерик Бегбеде от бестселъра „9,99” можем да обясним поведението и на съвременните български автори като Ина Григорова. Дали обаче тези текстове ще остареят като календарната дата или ще останат в архива на световната литература като свидетели за живота на едно поколение писатели....зависи от времето и разбира се от прочита на бъдещите читатели.