Светът се струпа върху мен
в единствения ми почивен ден.
Восъчен човек с език,
изплетен в английски ластик и
логика "назад-напред".
Толкова добре дресиран -
с желание на хищник
ще впие нокти във всяко колебание,
а всяка грешна дума, мисъл и въпрос
ще запише някъде в картона си
като непростимо разочарование.
Днес този полузадоволен "човек"
изследва теб
под лупа,
с микроскоп,
пинсет
дали и колко
си бил, или пък си,
порочно депресиран.
Клати глава на една страна,
сплита пръст
и подпира връз коляно лакът и брада,
чуди се и размишлява -
дали днес не си
измамно пасивен?
Изследва теб,
проучва мен,
а жената с безкрайно синя тъга
плаща сметката.
Плаща вина,
плаща мъка,
тревога, страх и самота
и се моли,
и търси в мен да види
твоята прошка,
цялата истина,
изгубената детска душа...
Но аз...
не нося нищо в себе си от теб.
Аз съм наблюдател.
Така нареченият "истински"
и "най-добър приятел"...
Всъщност...
моля се
някой ден
и аз да мога,
и аз да си простя
дните на грешките,
на дистанция,
изолация и студенина
към теб,
към света
и празната си мъничка душа.
Прости, ако можеш
и запази за мен
някога,не днес,
някога, след стъпки по програма 1,2,3,
запази
един съвсем обикновен,
един топъл и откровен,
запази
само един,
твой и мой,
почивен ден!
