road note

In inner peace

2011-08-21T05:35:00.000-07:00

Chasing dreams,
I lost my time,
my road,
my eyes and faith.
Everything now ends in you
everything is a zero
everything,
me and you too.

Inner peace!
In inner peace!
Need inner peace!

And now the days will come
will rise again.
You'll come and go,
with my rise and fall.
Behind the back -
love crashed their bikes,
but...please, stay in

Inner peace!
Need inner peace!
Buy inner peace for me!

Now....what is left ???
What is yours,
where is mine?
I don't know!
You played love like it is a crime.
Now fill my heart
with all these broken wheels
and motors!
And leave me
and stay with me in

Inner peace!
Oh,inner peace!
Buy inner peace for me,
please!

2011-07-27T15:43:00.000-07:00

опитай още 3 пъти,
после по още 3...
не!
по още 33 пъти го умножи,
прескочи го,
заобиколи
и пак се върни,
изтрий го,
татуирай си го
и с кръв от вените
си го изпиши...
приглътни
и си признай -
няма нищо
по-невъзможно
от това
да допуснеш
отново
в себе си
друг,
нали?

2011-07-27T15:11:00.000-07:00

ако потъна дълбоко,
отвъд границите на съня,
дали няма да се събудя
във влака
на път за града,
където ме посрещаш ти,
татко,
усмихваш се
и лодките превръщат се във кораби,
а езерото във пристанище

дали?

едва...

или?

Събуждам се
във влака
и не искам
да пристигам,
няма кой,
къде,
за какво
и кога
да ме чака.
Времето не спи.

...

2011-07-27T14:59:00.000-07:00

Лицата бдят
в затворени очи.
Прегъни.
Срежи.
Залепи.
Децата спят,
не им е до игри.
A някой трябва
пак
да пререди
Светът,
Градът,
Денят,
във който друг у дома,
прискрил очи на тъмнина
ще тропне пак клавишите.
Той, Тя, То - мълчи.
Къде в това си ти,
Бог, на малките съдби?
Превъплъщенията, да...
от тях
в очите ти
гори.
Превъплъщенията
са сами.
Боли.
Уви.

от любопитство

2011-07-15T04:11:00.002-07:00

Котка минава през стена
С любопитство впи поглед в нея града
Подслони я,
Нахрани я,
погали я по врата
После любезно с усмивка
Дръпна керемидите
Счупи верандата
И събори зида
А душата на котката
отвърна усмихнато за 9-ти път:
“Благодаря!”

от любопитство

2011-07-15T04:11:00.001-07:00

от любопитство

2011-07-15T04:11:00.000-07:00

соларно

2011-07-04T04:09:00.000-07:00

пластмасови цветя
разпиляват листа
клатят главички
и отмерват в такт
времето
на всяко следващо
продадено
желание

слънцето не подозира
че ги храни
на дребно
че ги стресира
прекомерно
със светлина

9 часа
дневно
наблюдавам
това.

...

2011-07-03T22:29:00.000-07:00

моите болни послания
твоите мисли
ведри и чиисти
техните въпроси
и желания
тази вечер
се разминават
блъскат се
бягат
и чертаят магистрали
за пътя
по който
някой вече разказва
истории
рисува ги
тайно в листата
на селото
покрива ги
с кръв и
герои
във времето
докато
той беше тук
облечен в мрак,
друг беше там,
съблечен,
сънуван,
воюван
в бяла риза,
в бяла кожа
на змия.
Чия е тя?
Небето онемя...

Art is a BLAST!

2011-06-25T05:39:00.000-07:00

Изкуството е взрив.
На платното вчера
се изляха
очите,
ръцете,
лицето,
краката,
косата
на жената,
която знаеше,
на жената,
която пазеше
формулата
на смъртта.
Отнесе я
със взрив,
докато завода,
докато народа,
докато кмета в кабинета
се оплаква,
че е пред транспортен срив.
Красота!

4 who?

2011-05-23T06:40:00.000-07:00

everything is everything
and everyone is everyone
conversations are much than more
connections are between the souls
the trust, the faith, the true is...zero
so for who the f..k to be a hero?

Приобщен до неделя...

2011-05-05T15:53:00.000-07:00

защото си върнал
ЖЕЛАНИЕТО и СЛАВАТА
и те ще те носят на ръце,
докато не ги нахраниш
до пръсване
с последното кърваво парче
от блокиралото си сърце.
Ще те аплодират,
ще се смеят,
ще плачат:
ПОКЛОН!
пред момчето под пейката!
ПОКЛОН!
и на псето в контейнера!
ПОКЛОН!
другарю и УМРИ!
Няма да се моля повече!
Няма да крещя СПРИ!
Желание липсва.
Взе го
всичкото
ти.

"Einstellung!"

2011-04-29T03:00:00.000-07:00

Кадър!
Трябва ми нов кадър!
Нов кадър,
с нов морал!
Говори ли някой още
езика на Гьоте?
Не ви питам.
Не ми отговаряйте!
Остарявам.
Райнер Вернер Фасбиндер.
40 филма.
Ще се категоризирам сама!
Извинете!
Сбогом!
И...благодаря!

Без крила...

2011-04-26T12:23:00.000-07:00

Дете и ангел играят с топка на двора.
Усмихва се денят.
Градът се пълни с празнични хора.
Копнежи и желания летят.
Хаос в диалозите.
Вдигат се залозите.
И...ЧЕРВЕНО!!!
Печели тя!
Преписва и подписва декларация за любовта.
Ти?
Полей си лалетата сама!
Съчини, откъсни, подреди си нова съдба!
Старата си протри колената,
Падна прокъса си мечтата
и овехтя.
В градината отново заваля.
На двора топката се оглежда в локва от тъга.
Тихо е.
Небето оглуша
без плясъка на ангелски крила.

Всемирната човешка

2011-02-04T17:15:00.000-08:00

Разпадам се във тишина.

А трябва да ви разкажа.

А трябва да изобразя,

трябва да ви покажа,

да подредя някак

световния мир,

гражданската война,

десет думи за революцията,

за непримиримоста,

още толкова за красотата,

за лукса,

щастието,

любовта

и успеха,

една рецепта за Мис Дупница,

за Мисис Перфекта,

за Мистър Ракета...

рецепта-диета,

лайфстайл диета,

лайфстайл...

За Холивуд, моля, два

билета!

Два билета за кораба,

за самолета...

И...ГЛОБА!

Глоба в рейса.

Две спирки преди моята.

Две спирки преди твоята.

ПЕРФОРИРАШ???

И...нямаме среща с теб.

Ние не живеем заедно.

Не мислим в една

посока.

Реалността не е така

жестока.

Просто седим и гледаме

в една точка.

Пресечна точка

на привличане.

Пресечна точка

на отричане.

На действителността.

На себе си.

На теб и мен.

На радостта,

случила се странно

някой хубав ден.

На живота по принцип...

Купчина л...на.

Разжалвани отдавна чудеса...

Ще я изтрия!

Не мога повече!

Почти не дишам!

Преглътни я ти,

ако можеш!

Прегърни я топло...

Всемирната човешка

самота.

Може ли?

2011-02-04T17:14:00.001-08:00

Ангели от десети век преди Христа

цветята са от трети

във храм,

където анонимно до олтара

на Господ може да зашепне всеки,

да си поиска,

да измоли,

да изпроси

благоволение

и опрощение,

малко снизхождение

или изцеление,

доза просто човешко,

адекватно,

нормално

НЯКАКВО

отношение!

Може ли?

so diferent, so special

2011-01-21T17:01:00.000-08:00

A diferent kind of stile

So diferent kind of mind

He has a special smile

He is a little bit wild

A nature, pure nature child

Can you stop the time now

to talk with him for a while?

2011-01-08T17:45:00.000-08:00

гайка,
винт,
голямата
и малката стрелка,
отгоре са секундите.
на плюс и минус,
в батерия,
зареждаш
обесваш си го на врата
и...
тик-так, тик-так
керамичната плочка
брои и диша в такт
живота ти на крак.
СЧУПИ Я!
в очите ми е мрак!

...

2011-01-08T15:23:00.000-08:00

на покрива на света
мъглата студено попива в кожата на града
КРЕЩЯ!

СЕДЕМ САНТИМЕТРА НАД РЕАЛНОСТТА

2010-11-27T19:14:00.001-08:00

Тя се събуди със странен тръпчив вкус в устата. Пое си рязко въздух и се изправи в леглото. Кислородът премина като режещ зимен вятър през гърлото, парализира езика и залепи сухо вика й като тиха въздишка на върха на небцето й. Отвори широко очи и си огледа. Стаята й беше абсолютно непозната. Бели стени и бял скосен таван. Приличаха на огромни източници на светлина, заслепени от слънцето, което нахлуваше уверено през прозореца срещу леглото. Пред прозореца сияеше като призрачно видение празен сребрист стол, около който на пода лежаха разхвърляни дрехи. Тя разпозна синята си копринена рокля, която се разливаше като огромно мастилено петно върху купчината, състояща се от чифт джинси, мъжка бяла риза, индигови чорапи и още един чифт чорапи, но мъжки, които по начина, по който бяха събути и захвърлени на пода, смешно много приличаха на гигантски употребени презервативи.

„Презервативи!”

Думата заседна в изтерзаното й гърло и сама изхриптя навън и на глас:

- Презервативи... – чифт боси крака до нейните в леглото се размърдаха и смениха посоката, в която вървяха на сън.

Тя проследи с поглед продължението им под завивките и се извърна леко назад, за да види лицето на притежателя им. Ангелски кротка усмивка беше застинала на розовите устни. Лицето бе младо и нежно. Деликатни, фини клепки с къси, но гъсти мигли. Гъсти, спокойни вежди; щръкнала на възглавницата тъмноруса коса и поне двуседмична рижава брада. Шепата разсипани кафеникави лунички по носа и скулите придаваха невинен, почти детски вид на това красиво младо лице. Тя се обърна и се наведе на педя разстояние над него, за да го види по-добре. Сигурно беше най-много на 21-22. Дишаше спокойно и почти безшумно. Миришеше приятно на череши, всъшност на череши и бадем – сладко и горчиво едновременно. Тя затвори очи и се приближи съвсем близо до лицето, за да вдиша по-дълбоко аромата. Упойващата сладост на черешата погали още веднъж ноздрите й, застла се като персийски килим в несъбуденото й още съзнание и се върна обратно с горчива мекост обратно като вкус на езика и там, където се докосваха устните. Прииска й се да го целуне. Спря я за миг мисълта, че е смутително да целунеш абсолютно непознат, но после реши, че най-вероятно преди няколко часа е правила имено това и по всичко личеше, че не е смутила младежа. Целуна го отдясно точно, където ноздрата се слива и образува дълбока гънка с останалата част от лицето. Вдиша го още веднъж дълбоко и усети как той за миг спря да диша, а после също пое дълбоко въздух. Тя се отдръпна обратно на педя разстояние и застина в очакване.

Няма по-вълшебен момент от раждането на една душа сутрин, а и искаше да види изненадата в очите му, да я фокусира. Клепките трепнаха и потънаха надолу в себе си, смачкаха острите връхчета на миглите в бузите, после очите рязко се отвориха. Две огромни, като черни дупки във вселената, зеници биха заслепени от сутрешното слънце и веднага се свиха до размер на карфица. За сметка на това около тях се разляха кристалночисти окръжности от цвят – синьо, зелено, сиво и жълто. Ирисите приличаха на едри капки дъжд, които отразяват от едната страна небето, а от другата – морето. Усмихнаха се. Концентрираха се първо върху дясното, после върху лявото й тревнозелено око и пак се усмихнаха. Тя също се усмихна и бързо с ловкостта на котка се обърна и стана от леглото. Когато голото й тяло беше наполовина прекосило стаята, тя чу зад себе си въпрос:

- Къде отиваш, лисичке? – възбудата и тревогата в гласа му а трогнаха.

- Лисичке? – спря се на място тя.

Обърна се усмихната да го погледне пак и видя молбата, изписана на лицето му. Без колебание светкавично прекоси обратно стаята, седна на леглото, наведе се и го целуна отново, нежно и дълбоко, като стопи и последната капчица кислород в него. После сложи точка с едно леко гризване по носа. Доволна от резултата, стана и отиде да си изрови нещата от купчината дрехи.

- Отивам в банята – каза тя с равен тон, без да се обръща, а той наблюдаваше как слънцето осветява русите й коси и облива гладкия й гръб.

Прииска му се да й каже нещо, но нямаше сили. А и тя бързо се отдалечи към банята с тъмносинята си рокля и индигови чорапи. Погледна през прозореца, но от светлината навън не можа да прецени колко трябва да е часът. Затова се примири и затвори очи, без да помръдва от леглото.

В банята беше изключително чисто за апартамент на 20-годишен студент. Хавлиите, сапуна, плочките, завесите – всичко искреше от белота. Тя се огледа и стовари купчината с дрехите на тоалетката до мивката. Погледна отражението си в огледалото и се намръщи:

- Остаряваш, момиче! Остаряваш! Забранено ти е да се влюбваш, лисичке! – опита се да добие неговото изражение, когато я нарече така. Натъжи се.
- Лисичке...хм... – взе една от сгънатите чисти хавлии, подредени в стройни купчинки на шкафа до прозореца и отвори рязко вратата на душ-кабината.

На пода, както и очакваше, имаше оставени два вида шампоан – с ометяващ и подхранващ ефект, един балсам с аромат на бадем и душ-гел с череша. Ето защо той ухае така. От снощи имаше някакъв спомен за разговор по темата. Той каза, че не понася ванилия и канела – нейните любими базови нотки за парфюм. После, за да я убеди, че бадемът действа успокояващо, й направи масаж с етерично масло. Запали и свещи – тя не помнеше вече с какъв аромат, но после пиха още вино или по-скоро тя пи още вино. Той каза, че рядко пие, но си наля 2 пръстта от „4-те рози”. После й пусна някакви записи на поне десет вида дъжд, които беше правил сам в различна обстановка. Сподели й нещо за приятелите си, за близките, за колегите в университета. Каза й, че въпреки, че не го оставят на мира, той се чувства като най-самотния човек на планетата. Разказваше й тези неща и я прегръщаше – нея – 35-годишната жена, без дом, без семейство и без нито един истински приятел около себе си, ако изключим гей двойката, която от години я третираше като тяхна дъщеря.

„Като дъщерята, която ти никога не си имала, нали?” – беше подхвърлил злобничко братът на предишното й гадже, докато тя разресваше и подреждаше дългите му орехови коси един мързелив следобед на терасата. Той също беше поне с 12 години по-млад от нея. Музикант в рок група. За него възрастта нямаше никакво значение всъщност. Имаше значение сексът, а после любовта. Там, където край страстта покълнеше и семето на любовта, нещата ставаха излишно сложни, независимо кой от двамата си е боцнал стрелата в сърцето. Да си с 12-16 години по-голямо от теб гадже, е ОК!, но ако решиш да я превърнеш в съпруга, то целият свят ще се изреди да ти обясни,
че постъпваш като глупак. И светът ще е прав, защото в природата понятието „толерантност” не съществува. А тя обожаваше природата, простотата на взаимоотношенията, многообразието, хаоса и хармонията. Тя обичаше да се слива с нещата, местата, хората с техните мисли, проблеми и планове. Беше й забавно да наднича в душата и живота на другите, да ги вкуси, да ги изпие, да се потопи до дъно в тях и да си отиде. Да си отиде, не защото искаше да си тръгне (тя дори нямаше къде да отиде), а защото никога не можеше да остане достатъчно дълго някъде, с някой, за да се привърже. Когато след първия месец очарованието от началото започне да се превръща в разочарование, тя мислено си събираше багажа. Оставаше още месец привидно спокойна, защото навиците се изграждат за седмица, а са необходими години, за да ги разрушиш. Към края на третия месец тя вече си беше избрала нова посока, нов град, ново място за живеене и ново момче, в което да не се влюби.

Снощи имено това направи с „лисичко” – избра си го. Поласка го, като му демонстрира внимание. След това го остави да я наблюдава как се движи край бара, как танцува на дансинга, как леко и непосредствено общува с непознати и точно, когато усети, че той е готов да щурмува и да се приближи, тя изчезна. Скри се в тълпата и бързо се шмугна в тоалетната. Търпеливо изчака една голяма част от пийналите кокетки да се изнесе. Извади таблека с надпис „Не работи!” от малката си чантичка и я закачи от външната страна на последната врата. Заключи се вътре и внимателно, с отработени жестове на опитен хирург в реанимация си приготви дозата отрова. Правеше го от години, като съзнаваше, че един ден този порок ще скъса тънкия конец, с който съшиваше парченцата на странния си живот. Знаеше го. Знаеше го и се опитваше да го забрави, както се опитваше да забрави и мъжа, подарил й този сладък порок. Опитваше се. Стараеше се наистина, но е трудно да изличиш единствения спомен за любов и е почти невъзможно да преодолееш единствената слабост, която те превръща в цяла личност, не в половини на самия себе си. Затова тя се примири и се опита просто да контролира нещата; да не ги изпуска нито за миг от фокус и да се опита да живее така, че те и тя да не се набиват на очи пред останалата част от света. В началото й беше доста трудно да живее така, да отрича и да бяга непрекъснато от себе си и мъжа с любовта, но... после установи, че всичко е въпрос на самодисциплина, на нагласа и на правилно изграден режим. Всичко или почти...всичко. С тези мисли в главата потъна в унес, седнала на пода зад вратата на тоалетната.

С времето погнусата от мръсотията и грозотата избледня и отстъпи място на чистата себесъхраняваща логика, че, ако предозира, е по-добре да я намерят мръсна, отколкото с разбит нос и окървавена физиономия. Най-малкото това ще ше да всее допълнително паника и ще забави акцията по спасявянето й. А колкото и да беше гнусен, разпилян и безсмислен животът й сега, тя не искаше за нищо на света да го изгуби. Не и в мръсната тоалетна, не и заради тъпия порок на шибания й бивш любовник. Не би го допуснала. Некога не би го допуснала! Тази мисъл отекна в съзнанието й, преди да се свлече бавно отмаляла на пода с гръб към вратата.

Сънува, че ходи боса из града в онова неприятно студено и влажно време през есента, малко преди по улиците да се настани окончателно зимата със снега и кишата. Може би от студа така й се приспива? Не можеше да си държи очите отворени. Винаги е била анемичка и с 5-6 килограма под нормалното тегло за нейните скромни 165 сантиметра ръст. Би се радвала на още 7 сантиметра отгоре, поне 7 сантиметра отгоре, но... Откакто се помнеше, беше с лошо кръвооросяване и вечно студени ръце и крака. Кръвното й също беше твърде ниско и от време на време й създаваше некомфортни моменти – прилошавания и припадъци на централни улици и обществена места в града. Сега студът нахлуваше на вълни през посинелите й боси крака и превземаше сантиметър по сантиметър, неврон след неврон измореното й тяло и помътнялото й съзнание. Трябваше да си намери обувки веднага, за да оправи нещата. Освен това как ще се появи на шибаната пресконференция в петзвездния лъскав хотел в този вид? Трябваше да отрази идването на някаква световноизвестна поп звезда в града. Трябваше, ако искаше да не изгуби работата си. Главният във вестника и без това вече й беше вдигнал мерника, заради няколко провалени репортажа. Колегите й шушукаха зад гърба й всеки път, като закъснееше за работа, след като е взела сутрешна доза. Напоследък изпускаше нещата от контрол и това не беше добре. Не й харесваше, но за момента нямаше друго лекарство, с което да излекува дупките в гърдите и главата й, които отвори бившият й любовник. Копелето беше зверски талантливо и продуктивно. Можеше да роди цял поетичен сборник за около седмица и роман, ако се напъне, за месец. Стиховете му стягаха за гърлото с правдивия и особено директен начин, по който сервираха градската реалност и собствения ти задръстен и нищожен живот в нея. Стиховете му й въздействаха като ритник в слепоочието, който всеки път я докарваше до мозъчно сътресение. Въпреки това продължаваше да ги чете, продължаваше да изравнява дишането си с тях и с него, защо те, той и болката, която й причиняваха, бяха единственото доказателство, че е още жива; че е още чувствително и мислещо същество, а не едно от онези безмозъчни едноклетъчни, които послушно изпълняваха поръчките на шефа й в редакцията и обслужваха за жълти стотинки интересите на една политическа партия, в комплект с няколко икономически групировки, които описваха в приятески кръгове издателството, в което работеше. Както и да е...Сега трябваше веднага да си намери обувки и да отиде да си зададе скапаните въпроси на онази „златна маймунка” поп звездата.

Докато се влачеше така с посинели от студ крака и отнесена глава, незабелязано бе стигнала до хотела, където пресконференцията най-вероятно вече беше започнала. Влезе през въртящата се стъклена врата във фоайето, облепено цялото в полиран бял мрамор и стъкло. Имаше чувството, че, ако улови слънцето с огледало и го вкара с два-три силни лъча вътре, светлината ще започне да вибрира, ще генерира магнитно поле, което дори при най-кратко движение, ще започне да пищи като изгаврен теремин. После всичко ще експлоадира и ще се превърне в пясък – и мраморът, и стъклото, целият персонал и гостите на хотела, всичко...Усмихна се на тази мисъл и се запъти към рецепцията, за да се ориентира в ситуацията и за да попита за магазин за обувки.

Пред бюрото на рецепцията я очакваше вече с усмивка и оцъклен студен син поглед невероятно високо елегантно създание. Беше красив в ослепително белия си костюм. Беше красив с прозрачно бялата си кожа. Беше красив със заскрежената си пригладена с вакса, по маниер на джентълмените от 50-те, коса. Беше красив. Беше дяволски красив. И зловещ. Държеше ръцете си хванати зад гърба, опънат като струна, сякаш тялото му е перфектен калъп за костюма. Тя се сепна от това абсолютно съвършенство и за миг спря на няколко крачки от него, забравила за какво всъщност е тръгнала към рецепцията. Зад Белия като фон стояха изправени по същия перфектен начин още две млади момчета в бели костюми. Бяха също толкова красиви, но им липсваше онова чувство за пълнеж и зловещо съдържание, което излъчваше Белият. Изглеждаше странно чуплив и неразрушим едновременно. Сякаш, ако това място наистина експлоадира по някаква причина и се превърне в пясък, той ще запази форма и ще се съдържа във всяка песъчинка. Той се съдържаше във всичко и всеки. Знаеше всичко за всеки. Тя потръпна от мисълта и в този момент той й се усмихна по-широко с придърпване на ъгълчетата на устата в гримаса на шут или пък палач:

- С какво мога да Ви бъда полезен, млада госпожице? – гласът му се плъзна като змия в пространството и раздроби времето на частици с парализирани кристални решетки.
- Аз...исках да Ви попитам...да попитам дали случайно в хотела или наоколо не се намира магазин за обувки – отвърна тя смутено и погледна със срам и гняв босите си крака.
- Разбирам...- погледна ги и той – Да, има стилен италиански магазин на една пряка от тук. Ще ви изпратя с един от моите помощници до там и веднага ще решите този дребен проблем – каза той с любезен и успокояващ глас – Но преди това, моля Ви, нека видя ръката Ви, госпожице! – тя озадачена погледна дясната си ръка, сякаш не очакваше въобще, че тялото й има такива придатъци. Нямаше грам воля и мисъл и изпаднала в още по-голям унес, просто протегна ръката си плахо към него. Той я пое в неговите изключително студени и леко влажни длани. Обърна я и погледна вените, които прозираха през бледата й кожа:
- Съжалявам, че ще Ви го кажа, но сте плакали много през живота си и продължавате да държите тъгата в себе си. Тя Ви прави така слаба – тя го слушаше, но не беше в състояние да реагира. Просто наблюдаваше как се движат съвършените очертания на устните му; как очите му са приковали нейните и карфиците – черни зеници влизат през нейните и обхождат отвътре цялото й тяло. Звукът от думите му минаваше през нея като нискочестотна звукова вълна и отекваше едновременно в ушите, стомаха и сърцето й. Той я владееше цялата. Чувстваше се като вуду кукличка, на която ей сега ще й боднат карфицата до дъно, за да изпита най-жестоката болка, която е способна да понесе човешкото съзнание. Страхуваше се, но му вярваше безприкословно.
- Мога да Ви помогна – натърти той безизразно на „мога”. Ще ми позволите ли? – тя само поклати глава, без да може да отлепи очи от карфиците в кристалните му сини очи. Тогава той бавно постави издължените си бели длани върху очите си. Притисна ги и ги отлепи. Те продължаваха да гледат безизразно в ръцете му. Той посегна към нея и постави очите върху вените на ръцете. Режеща болка и студ прониза плътта й. Искаше се й се да крещи от неописуемия студ, който разрязваше, правеше дисекция на всяка жива клетка в тялото й, на всеки орган, на всеки нерв, на всяка мисъл, на всеки дъх. Имаше чувството, че ще се разпадне от болка, от болка и от липса на кислород.

Събуди се след около час, като се задави от рязко и дълбоко вдишване. Отвори очи и установи, че се е смръзнала от студ на пода и е мокра. Голямо мокро петно беше залепнало по продължението на цялото й ляво бедро върху тъмносинята й копринена рокля. Ядоса се. Как не беше видяла, че подът е мокър. Обикновено внимателно почистваше пространството с тоалетна хартия преди това. Но сега явно беше твърде превъзбудена от мисълта за новото момче. Беше доста хубав и очарователно смутен от нейното целенасочено втренчване в него, от пронизващите й погледи и многозначителните й усмивки. Беше приказно беззащитен. Интелигентно момче, с приятен вкус, ако се съди по визията му и проблеми с комуникацията, ако се съди по това, че беше дошъл сам и не положи цяла вечер никакви усилия в посока запознанство. Най-вероятно беше първа или втора година студент тук. Бе дошъл от другия край на галактиката и предпочиташе да наблюдава как се случват нещата в живота му, отколкото да ги направлява. Поне не още. Липсваше му достатъчно самоувереност и дързост. Иначе беше любопитен и с приятни маниери, което си е доволно добро начало. Дали я чака още или си е помислил, че си е тръгнала? Време беше да провери това, ако искаше още тази нощ да постави началото на новия си живот в града.

Събра внимателно нещата, които беше разпиляла по пода и се изправи бавно. Придърпа роклята и погледна недоволно голямото мокро петно. Ослуша се. Не се чуваха дамски гласове в коридора отвън. Това леко я притесни. Не носеше часовник и телефон със себе си и никога не знаеше колко точно е часът. Ако е спала повече, може би вече е към 5-6 сутринта, когато клубът се изпразва. А това означава, че внезапната й поява от тоалетната ще бъде регистрирана от персонала и не е изключено на излизане охраната отново да я претърси, а не можеще да вложи отново същото старание в маскирането на малката й тайна. Нямаше сили за това сега. Погледна се в огледало. Изглеждаше сравнително добре. Малко по-бледа от поносимото и с почти липсващи зеници, но иначе прическата и гримът й не бяха мръднали. Изми си ръцете старателно 3 пъти със сапун и топла вода и се опита да изсуши и тях и петното със струя горещ въздух. Петното леко избледня. Преметна чантичката през врата, пое си въздух и избута вратата на тоалетната. В коридора бързо сканира пространството с поглед, за да установи в коя част на бара беше седнала, когато го видя. Всъщност сега красивото момче седеше на нейното място на бара и прехвърляше в едната си ръка кутията й от цигари. Беше толкова съсредоточен да наблюдава предмета в ръцете си и толкова фокусиран дълбоко в мислете си, че изобщо не я забеляза, когато тя отиде и седна на бара до него:

- Дали съм си оставила една цигара за из път? – той се сепна. Вдигна глава и я погледна, но отвърна едва трийсет секунди по-късно на усмивката й.
- Ваши ли са? Извинявайте! Ето, заповядайте! – изчерви се до върховете на леко щръкналите си красиви уши младежът.
- Жалко. Аз мислех, че за първи път някой ще се отнесе отговорно към порока ми и ще ми пази цигарите, докато спра да пуша окончателно. А за награда, след 6 месеца без никотин, ще ми даде да изпуша ритуално една цигара в леглото сутринта след бурен секс – усмихна му се съучастнически тя, но видя, че го обърка и смути и побърза да добави:
- Всъщност надявах се барманът да ги е прибрал, защото това е щеше да бъде единственият начин да не пуша повече до сутринта. Трябва да ги спра, но...не мога да се убедя сама. Трябва някой друг да го направи. – тя забеляза, че той слуша гласа й, но не и онова, което казва, затова рязко смени посоката - Между другото случайно да знаете наблизо дали няма денонощна обществена пералня? Изцапала съм си с нещо роклята. Опитах се да я изпера в тоалетната и чаках да изсъхне, но...не се получи...- това го извади от унеса.
- Пералня? Не, не знам къде има. Имам у дома – каза той и веднага след това отново се изчерви.
- Чудесно! Водете ме! Роклята ми е много скъпа! – сериозно отвърна тя и се втренчи в очите му. За части от секундата видя как той прехвърли няколко варианта за отговор в главата си. Накря погледна избледнялото петно, погледна я пак в очите и реши:
- Ами, хайде, елате! Не е далеч! – тя хвана с едната си ръка неговата, която продължаваше да държи кутията й с цигари на бара, с другата си извади една. Запали я, вдиша дълбоко, изпусна дима настрани, усмихна му се и каза:
- Аз съм готова!

Излязоха бързо от клуба и се качиха в едно от такситата, които чакаха последните посетители да решат да се приберат всеки в своята си посока. Беше лесно. Беше прекрасно. Беше по детски чисто. Съвършено съблазняване. Защото момчето беше специално и прави с нея най-нежния и страстен секс, който й се беше случвал от години насам. Всъщност не беше само секс. Беше споделяне. Споделяне на общата нужда и липса на любов от двама непознати. Тя пусна в душа топлата вода и се разплака като дете, чийто чадър вятърът е счупил в дъжда.

Той още лежеше в леглото. Слънцето галеше клепките му и се разливаше приятно на топли вълни по цялото му лице като тихите меланхолични акорди на пианото на Джесика Уилямс, която слушаха снощи по някакво джаз радио в таксито. Беше толкова красиво, спокойно и нереално да се прибере с нея у дома. Но едновремено с това му се струваше толкова естествено, като че ли се е случвало вече стотици пъти, години наред. А тя беше само една красива непозната. Непозната жена. Жена, а не една от хилядите секси малки сладки и отегчително еднакви момичета на неговата възраст. Тя се движи в пространството не просто секси, а с достойнство и някаква горчива тежест от гордост, опит и тъга. Тя не просто флиртува с непознатите мъже, които душат като хрътки край нея, а разговаря с тях с приятна лекота. Със същата лекота, с която го накара да я покани у дома. Тя определено знаеше как да си постига целите. Хитруша бе. Истинска лисичка. Това всъщност най-много му харесваше в нея. Тя знаеше как да играе. Имаше гъдел да си й противник и радост да си й партньор. Дали можеше да живее с нея? Дали ще го прецака и после ще го зареже? Дали ще му разбие сърцето като на мъжете преди него? С колко ли е била всъщност? Обичала ли е някого? Дали го харесва наистина или е само за вечерта? Би ли могла да го обича винаги или пък...ще си тръгне след пет минути и никога повече няма да я види? Сигурно. Може би. Кой ли пък знае? Знаеше само, че му е хубаво с нея. Хубаво му е да разговарят и да танцуват, докато слушат неговите дъждовни ритми, после да правят секс, а на сутринта да се събуждат заедно в едно легло. Прекрасно е. Би могъл да се влюби в подобно ежедневие. Би могъл да се влюби в нея. Би могъл вече да е влюбен в нея...Дали, като се изкъпе, ще си тръгне?

Чуваше шума на душа в банята и това го успокояваше. Представяше си как водата се плъзга по красивото й гладко тяло и попива в нежната й кожа. Съсредоточи се и напрегна слух, да чуе звука на струята – дали пада и се разтила по косата й, дали се разплисква по лицето, раменете и шията й, дали облива нежно кръглите извивки на гърдите, дупето или пада право на тила и после върху малките й боси крака. Имаше изключително малки стъпала, с твърде висок, направо деформиран от токовете свод и красиви миниатюрни квадратчета за нокти. Беше ги лакирала в три различни цвята, редувайки ги през две – черно, синьо, сиво. Смело, нали? И смешно. Обичаше тази комбинация от противоположности в нея. Обичаше я...

Мисълта му бе прекъсната грубо от звънеца на вратата. Толкова рязко и настойчиво прокънтя, че той се почувства така, сякаш на сън някой му е издърпал килимчето под краката, взел му е обувките и го е оставил да се разхожда бос по заледените тротоари в града. Половин минута му беше нужна да излезе от вцепенение и с огромно нежелание се запъти към вратата, омотал чаршафа около ханша си:

- Кой е? – извика той с раздразнение на две крачки от вратата, в паузата между две поредни пронизителни позвънявания. Вместо отговор получи следващ оглушителен звън, който отекна трайно, болезнено и кухо в неотрезвялата му още глава. Погледна през шпионката и видя най-странното създание, което се беше изправяло някога пред прага му.

Бледо, почти призрачно изпито лице, сребристобяла коса, прегладена старателно като по калъп с вакса, кристалносини, ясни, но ледени очи и уста, която не можеше да бъде определена дали е замръзнала във вечнолюбезна сервилна английска усмивка или някога е била разбита и после съшита доста небрежно и нескопосано. В останалата част от визията му обаче липсваше и грам небрежност. Перфектно изгладен бял костюм и бяла риза с колосана яка и маншети. Перфектно вързано бяло копринено фишу, бродирано фино със сребърен конец на странни непознати писмени знаци. Същите бяха гравирани върху сребърните копчета за ръкавели. Бели кожени обувки с остри муцунки. Имаше нещо зловещо в тази искряща белота и в прецизността, с която всеки детайл от визията бе подбран внимателно и поставен точно на мястото му. Обвивката и съдържанието образуваха оксиморон, бяха като неща, дошли от различни светове, но сглобени наложително в един образ по един доста абсурден и педантичен начин, за да могат по-лесно да бъдат преглътнати от човешкото съзнание.

- Къде е тя? – прозвуча гласът, без следа от съмнение, че е попаднал на точното място и задава точния въпрос, за да получи конкретен отговор веднага.
- Ъ-ъ-ъ...моля? Кой сте Вие? – заекна младежът, но усети по настойчивия поглед, че отговор няма да получи и допълни:
- В банята е...
- Ще я почакам тук – безизразно събощи Белият и седна на стола с гръб към прозореца.

Светлината, която нахлуваше отвън и преди миг изпълваше цялата стая, сега се удряше като в стена в неговата белота и изтичаше обратно там, откъдето е дошла. Стана мрачно и студено като в студен дъждовен есенен следобед някъде в края на ноември. Белият беше сключил ръце в скута си и бе забол поглед в купчината дрехи на пода в краката му. Не ги разглеждаше с интерес, не оценяваше по тях вкуса на собственика им, просто ги сканираше като геометрична фигура и регистрираше факта, че са там.

- А Вие какъв сте й? – направи втори опит да пробие стената от застинало мълчание младежът. Белият дори не трепна. Не издаде с нищо, че въпросът въобще е стигнал до слуха му. Седеше в поза „stand by” и като че ли очакваше следваща команда от някаква по-висша сила.

В този миг вратата на банята се отвори и тя излезе с все още мокри коси, облякла изпраната снощи тъмносиня копринена рокля и индиговите си найлонови чорапи. Изглеждаше по-миниатюрна и по-невинна от предищната нощ. На лицето й сияеше усмивка, като тези, с които децата обикновено се събуждат в неделя сутрин и знаят, че не са на училище и не ги чакат уроци и домашни за писане. Беше толкова слънчева и сладка и толкова в разрез с настроението в стаята, че като ли излизаше през някаква дупка от друга реалност:

- Имаш чудна чистичка баня...- подхвана тя, кагото видя Белия и замръзна на място. Белият се изправи, прекрачи купчината дрехи и със същата безизразност, с която седеше на стола и я чакаше, сега й съобщи:
- Трябва да вървим! – тя се втренчи уплашено в очите му. Пребледня и зенициге й се разшириха. Неговите карфици като че ли пробиха коридор вътре в нея и вливаха през него пустота. След миг тя сведе глава, протегна към него бледата си малка ръка, хвана неговата костелива и двамата като на сън тръгнаха към изхода на апартамента.

Младежът не помръдна от мястото си на края на леглото. Седеше и гледаше към вратата, която зееше отворена. Не знаеше какво се случва. Не знаеше какво да мисли. Не знаеше какво да чувства. Една огромна дупка се беше отворила в съзнанието му и зееше като вратата на апартамента му. Зееше като вратата на банята, от която още се стелеше пара, примесена с аромат на бадем и череша.

После въздухът изведнъж се завъртя, мина като студен поток край лицето му и затръшна входната врата. Течение! Ставаше течение. Тя най-вероятно е оставила прозореца на банята отворен. Той стана да провери. Минавайки по коридора, видя, че ботушите й на 7-сантиметров ток още седяха, облегнати на стената, така, както ги беше оставила снощи. Затова сега му се стори по-мъничка в синята си рокля. Тя е тръгнала с Белия боса...

Той тръсна глава и изведнъж изтрезня, излезе от унеса, в който бе изпаднал. Почти изтича до прозореца, който наистина зееше отворен и погледна навън. Видя ги на около 100 метра от входа на сградата. Белият я носеше на ръце като дълго празно палто, което току що си взел от химическото и не искаш да бъде прегъвано и мачкано. Той се вгледа внимателно и видя, че главата, ръцете и краката й висят безжизнено надолу. В този миг нещо изхриптя в гърлото му. Кръвта нахлу в ушите му и зашумя, а сърцето му така учести ритъм, че имаше чувството, че ще изскочи с вибрации директно през гръдния кош. Той извика нещо нечленоразделно. Белият продължи да върви. Разгневен младежът се качи на перваза на отворения прозорец, изправи се в цял ръст и започна да крещи:

- СПРИ! ЧУВАШ ЛИ? СПРИ! ОСТАВИ Я! СПРИ! СПРИ ТИ КАЗВАМ! СПРИ ИЛИ ЩЕ СКОЧА! – Белият се обърна и за първи път се усмихна. Дефектната му уста се разкриви в уродлива гримаса. След това се обърна и продължи да върви, отнасяйки момичето със себе си.
- ХЕЙ! ИЗРОД ТАКЪВ! НЕ СЕ ШЕГУВАМ! СПРИ ИЛИ ЩЕ СКОЧА И САМ ЩЕ ДОЙДА ПРИ ТЕБ, ИЗЧАДИЕ АДОВО! – крещеше младежът и за част от секундата се надвеси от прозореца, после се дръпна рязко назад и се засили да скочи.

В този момент Белият пусна тялото на жената на земята, обърна се и с ускорение на излитащ боинг прекоси за части от секундата цялото разстояние до сградата. Покатери се, тичайки перпендикулярно на стената, до прозореца на банята. Точно преди младежът да полети в свободно падане към земята, Белият го блъсна с все сила навътре. Събори го на плочките в банята и се усмихна отново грозно пред лицето му. Зениците му, две черни карфици, забодени в студените му сини кристали, рязко се разшириха и обляха всичко в тъмнина. Изкрещя.

Младежът се събуди от вика, примесен с пронизителния глас на звънеца. За миг изпадна в усещане за дежа-ву. Стана и на 2-3 крачки от вратата извиси глас над звънеца:
- Кой е? – въпросът извибрира несигурно.
- Ще ти кажа кой е! Отваряй веднага! Звъня от половин час! – беше гласът на най-добрия му приятел, но все пак погледна през шпионката, за да се увери, че е така. Отключи и му отвори.
- Помислих, че си умрял, бе човек! Знаеш ли колко е часът? Не си вдигаш телефона, не отговаряш в скайп, а и снощи те видях да се прибираш с онова джанки...Притесних се – оглеждаше го внимателно от главата до петите приятелят му, докато му говореше.
- Джанки? – седеше с полуотворена уста срещу него младежът и не можеше да навърже простата логическа нишка на всичко, което чу.
- Да, джанки! Херца. Нарко. Пълна отрепка, ако питаш мен. Русата мацка. Някога, когато и аз се занимавах с подобни простотии, ми беше гадже. Не знаех, че се е върнала в града. Как ли се казваше, мамка му... – младежът пребледня.
- Била ти е гадже? – отмалял промълви той и се втренчи в лицето на приятеля си, сякаш, за да се увери, че не се е припознал.
- Да, бяхме в един филм преди години...После тя откачи. Сънуваше някакви простотии, странни, ужасяващи неща и полудя. Аз се махнах от града. Като се върнах, нея я нямаше. Едва снощи я видях след толкова години и...виж, колко малък е светът – тя ти налетя. Внимавай, момче! Луда е тази жена ти казвам! Цяло чудо е, че е жива въобще!
- Да, да...малък е светът...- повтори като ехо последното, което остана в главата му, младежът, вторачен в кристалносините студени очи на приятеля си.
- Какво ти е? Май не си много добре? Зле ли ти е? Тя тука ли е? – приближи се към лицето му човекът със зеници две черни карфици. Младежът се дръпна рязко назад и като че ли едва сега си зададе въпроса „Къде е тя?”.

Завтече се към банята, чиято врата зееше и издишаше пара, макар че прозорецът вътре бе оставен отворен. Ухаеше на череша и бадем – любимите му аромати; ароматът на нейното тяло снощи. Той трескаво затърси с поглед сантиметър по сантиметър, ъгъл по ъгъл тялото. Нямаше го в банята. Погледна през прозореца и претърси с поглед дори тротоара, където Белият я беше хвърлил на земята.

НЯМАШЕ Я!

Сякаш никога не я е имало. Всъщност той вече съвсем не знаеше кое от всичко, което си мислеше, че се е случило снощи и тази сутрин, е реално. Всъщност какво изобщо е реалност и какво сън, илюзия? Къде се докосват, къде се застъпват и къде се разминават тези дви понятия? Тези въпроси се блъскаха в главата му отдавна, защото отговорите им никога не съвпадаха с онова, в което вярваше, с онова, в което искаше да вярва. А сега искаше да вярва в нея! Искаше да бъде с нея! Майната й на цялата шибана реалност! Кой въобще живее в нея?!?

Обърна се и през вратата на банята видя в коридора, опрени до стената, нейните тъмносини ботуши със 7-сантиметров ток. Седем сантиметра. Седем сантиметра над повърхността на реалността.

dance and dream

2010-10-19T02:42:00.000-07:00

*

2010-10-13T01:33:00.000-07:00

обратно връщане
завръщане
от минало към бъдеще
от днес за вчера и напред
при теб
без теб
не казвам нищо
не мисли
пиши
шеги
в очакване
на себе си

експлозия в розово

2010-09-30T13:46:00.000-07:00

Хексоген, азит, нитропен
Жълта рецепта
За смърт
Разнасят в тава с мътна вода
Разсипват с лъжица във чашките,
Заглаждат с перфектен ръб шашките
И поднасят във форма за кекс
....

ВНИМАТЕЛНО!

СТЪПВАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО!

РАБОТЕТЕ,

ДИШАЙТЕ СТАРАТЕЛНО!

В апаратната тортата експлоадира,
Работничка,
Втора съпруга,
Майка на три деца,
Галя!
Ръцете си
Лицето си,
Очите си,
Косите си,
От пламъците едва събира
....

В съседния цех
1323 шашки с тротил
Отброява
Педантично и
Механично
Бригадира
.....

Огнена смърт
Жълта рецепта
Черен завод
Населяват
Избуяват,
Разпукват се
И разцъфтяват
Ароматно
Акуратно
В долината на розите...

ЕКСПЛОЗИЯ!

ЕКСПЛОЗИЯ В РОЗОВО!

!

2010-09-24T15:09:00.000-07:00

разделих света си на две
и го разруших
утре ще посея ветрове!

always wrong

2010-09-21T06:40:00.000-07:00

i need god to trust in
i need sky to fly in
i need eyes to fall in
i need faith to grow in
i need smth simple,
smth calm and special,
smth wise and strong
i thought i found it,
but i was...
but all is ...
always wrong...

0.0

2010-09-19T13:21:00.000-07:00

бяла страница
права линия
показатели:
нула-точка-нула
заглавие на книгата:
"Вас не ви интересува!"

?

2010-09-10T12:31:00.000-07:00

ако се изкача горе на хълма
и над всички
до дъно изкрещя
всичкия си страх
и цялото чувство за вина,
дали ще мога после
да те целуна
и да си отида?

Лили спи

2010-09-07T07:05:00.000-07:00

различна и чужда...
тя винаги ще бъде
в очите ви друга.

хартиената й лампа дори
не може да стопли,
не може да сгрее,
не може да освети
нищото, което наднича
централно в зениците й.

днес лили иска просто да заспи...
лампата,
тъмна,
разглобена
остави...
или я подари...
лили спи.

?

2010-08-23T13:32:00.000-07:00

ако се обърнеш само,
ще се размия
и ще ме няма.
дистанцията - непоносима.
реакцията - необратима.
бягаш?

th/p.ink p.ale

2010-08-21T08:03:00.000-07:00

Място наречено дом

2010-08-21T07:20:00.001-07:00

Дефинирай пространството!
Измери го!
Измени го!
Опиши го!
Сложи го в рамка!
Оцвети!
Освети!
Внимателно!
Старателно!
Не бързай!
Цветята, вазата, лампата,
дървото до прозореца...
картината,
огледалото,
котката...
всичко на място постави!
Дръпни завесите!
Килима изнеси!
Огледай се!
Къде?
В Кого?
В Кое?
Това ли си ти?
Тебе те няма.
Слънцето на вратата
е само залепена
с тиксо
чуплива стара слама.
А мама тихо бродира,
седнала кротко
в ъгъла на дивана.
Тебе...
Тебе отдавна те няма.
Място, наречено дом...
Не ти принадлежи!

Alice's Lost

2010-08-14T08:18:00.000-07:00

малка-голяма,
наивница в драма,
облечена в джинси за двама,
защото днес мама...
МАМА Я НЯМА!
вървя,
без да мога да спя,
без да мога да спра,
без да мога...
само три дни мама...
МАМА Я НЯМА!
наизуст трябва,
изразително,
с патос,
и без...
без да заеквам
чета,
рецитирам,
разказвам,
докато мама...
МАМА Я НЯМА!
и те се взират в нея
крачат
чакат,
храчат
грачат,
защото днес мама...
МАМА Я НЯМА!
наточили са си
човките,
пилите, ножовките
впримчили са я в плен,
защото МАМА!!!
МАМА Я НЯМА!
небето,цялото в слама
ни знак, ни дума, ни звук,
"Изяж ме!",
"Изпий ме!",
"Изтрий ме!"
бродирали са си
всички напук
а мама,просто...
МАМА Я НЯМА!
бродя,
бягам,
викам,
броя и чакам...
дишам!!!
а МАМА???
МАМА Я НЯМА!
малката вена?
и празнотата голяма
безкрайният път...
дишам
искам
само...
МАМА!!!
МАМА Я НЯМА!
...
лабиринта пропада
втечнява се в локва
кална,
камък,
гръбнак,
лава,
а мама...
мама я няма...

...

2010-08-08T04:37:00.000-07:00

сънувам твоята реалност
играя вашата игра
и не смея,
страхувам се
да мигна,
за да не събудя
утре
в огледалото
отново
само
собствената
грозота.

fragile!

2010-07-31T08:02:00.000-07:00

мигове от стъкло -
ясни,
чисти,
гладки повърхности...
долепил си страна
до моята.
от другата
вибрира
страх,
умира
мрак,
покълва
грях,
стар като света.
прегърни ме!
превърни ме
в пясък!

Q

2010-07-21T14:27:00.000-07:00

къде ще приютя
лудостта си,
щом децата си отидат?

акварел

2010-07-19T01:09:00.000-07:00

в моята палитра
вливаш цвят
от твоя свят -
светъл, чист
прозрачен и лек
акварел...

без рамка
ще го оставя
да се разлива,
попива
и диша...

без четка
пейзаж ще направя,
за да си откъсна цвете
и помириша

в градовете им
акварел вече няма
колоритът тежко
и грозно
умира
зад панелките в красна поляна

тук имам въздух,
свобода и трева,
бял лист хартия
и цветен, нов,
приготвен специално, а не готов,
имам твоя
деликатен и фин
акварел!

pure me

2010-07-11T00:20:00.000-07:00

here,
there,
who am I
and where...
don't ask me that!
yet,
have no fn' answer,
but still feel the pain,
but still crush the brain
please, change my heart!
kill my soul
go,
go,
go!
away!
back in the past!
just set me
alone
and free!
I want to be
again
only
pure me!

I know...
I know...
I know...

you give no shit for that...

yeah!

I know
I know
I know

you'll never send my letters back

do you?
evil voodoodancer?
poor you!

pure me!

***

2010-07-05T08:18:00.000-07:00

твоя прозорец,
мойта врата
се блъскат обратно
в обща стена.
събори я!
с мъглата в полето
да послушаме
музика

fly and die

2010-07-04T12:50:00.000-07:00

_

2010-07-01T13:03:00.000-07:00

подарък -
парченце от нечие щастие.
прекрасно!
и...тъжно!

и
пак
съм
ничия.
и
пак
съм
чужда.

.

2010-06-23T13:00:00.000-07:00

20 милиона будуват в една линия -
мигат, взират се,
четат и пишат,
прозяват се...
100 от тях надничат
през въображаеми прозорци -
търсят, намират,
създават и трият,
забавляват се...
други 10 седят и наблюдават,
вкъщи сами,
доброволно се отегчават.
А светът се завърта удобно
на другата страна в леглото
с лице към стената,
с гръб към надеждите на децата...
Изхърква, доволно примлясква
и придърпва завивките към себе си,
малко преди да си прегърнал възглавницата.
Подозирам, че всяка нощ изтичам в нея.
На сутринта се връщам с 20% от себе си,
20%, които ме държат в плен за ден -
мен в мен...

Изгори я
или
навий
конците
обратно!
Погреби я,
с 20%
вече
ме няма!

...

2010-06-18T01:48:00.000-07:00

малките лични битки в големия град,
големите студени войни в малкия град,
омразата и неприязънта,
ревността и завистта
са изцапани с кръв;
кръвта на преждевременно остарели,
на безвреме осиротели,
заболяли и прежадняли
милиони човешки сърца...

на първа линия,
далеч пред окопите,
съм се изправила сама

СТРЕЛЯЙТЕ!
душата ми отдавна
отлетя

kid B

2010-06-10T07:50:00.000-07:00

DISCO NIGHT ?!?

2010-06-08T06:40:00.000-07:00

FACES

2010-06-08T05:22:00.000-07:00

Градският аквариум фалира

2010-06-04T04:03:00.000-07:00

В градския аквариум
се капсулира нищета.
Няма мисъл вътре -
бедни хора,
с празна обща глава.
Душата им
евтино щастлива
препуска, вози се, крещи,
от страх и смях умира
на влакчето на ужасите,
на виенското колело,
на стрелбището на панаира.
Наоколо мирише
на линяло,
разхождат се
чифт мокри чорапи
и турски сандали,
обсипани в сваровски
в комлект с чанта, колан, гащи,
с майонеза и кетчуп поляти.
Душата на розите
през нощта тихо се прибира.
Тяхната се потапя
в аромата на сръбска скара и вкисната бира.
Точно тук някъде
и романтиката,
и патриотизма,
и революцията им
умира...

Градският аквариум
ме капсулира.
От тази сутрин в 9
градският аквариум
ден след ден
бавно
и трайно
фалира.
Градът...
с празен портфейл се прибира.
Градът умира,
а народа дреме на сянка
под отсечен орех
в прах и кал
на буренясала платена полянка.
Досада, ленност и страх
се разлагат в душите им
от началото до края
и обратно
между слепите улични лампи
на затворената магистрала.
Мир!
Мир на праха им!

2010-06-03T01:33:00.000-07:00

Задушава ме!
Задушава ме
твоята тъга,
параноята,
хаоса,
болката,
истината
и
моята грозота.
Овързвам си
съмненията,
грешките,
лъжата,
самотата,
изкуствено усмихнатите им лица,
горчилката от блудкавост
във думите,
сирената за паника
в главата,
мълчанието, сбутано
във ъгълчето на устата...
Взривявам се!
Експлоадирам!
Не ме събирай!
Остави ме
да се разпилея
свободна
по
вятъра
...

((...))

2010-06-03T00:42:00.000-07:00

Новият ден
в новия град
в нечий нов живот
се облича,
подреден на празни коловози,
засаден грижливо в редички
сред цъфнали маслодайни рози,
сглобен страхливо и чупливо
зад нови прозорци,
между стари мебели
и стени от бетон,
боядисани в нежно розово...
Кънти.
Без теб.

REBORN!

2010-05-26T01:24:00.000-07:00

.

2010-05-25T01:11:00.000-07:00

Нямам матрица за думите,
нито ред за попълване,
а твоите са оловни
и ме теглят навътре
и надолу
към себе си,
където
детето, което бях,
детето, което беше,
е стиснало тъгата за гърлото,
души я,
но и прегръща
и внимава, трепери
да не изтърве
ни стон,
да не възпроизведе
ни звук

ЗАБРАНЕНО Е!

Мълчанието
единствено ни свързва.
Мълчанието
е фронтовата ни линия.
Мълчанието
е обща химера,
единствена близост, дистанция и бариера.
С мълчание
ще маркираш календара
ден по ден
дори края?

ОТЧАЯНИЕ!

Думите са викове
в пространсвото.
Думите са демони
с болни сърца.
Ще увредя
сетивата си!
Не мога повече
да ги побирам,
не мога повече
да ги складирам
в кашоните
на бившата си личност.

НО ТРЯБВА!

да съм нова, друга, различна
някоя,
някъде,
докато ти съчиняваш новата си азбука...

The man who...

2010-05-24T06:02:00.000-07:00

Triple thread

2010-05-24T04:35:00.000-07:00

Работна седмица N:4

2010-05-23T06:28:00.000-07:00

Месечен график:
работна седмица номер 4
първите са дни за стрес и изпитание
на третата си се успал
на петата градът ще е фалирал
безплатна работна ръка
поставя графит и барут
в матрица за мина
ръцете им почернели
от смърт по патент и рецепта
очите им зажаднели
за една вечеря семейно щастие
купуват я от пазара
във вторник сутрин
само!
"Клиентите" са там.
Останалите дишат рози...

Нови сънища и гари

2010-05-23T03:11:00.000-07:00

Тихо е.
толкова е тихо вечер,
че дори насън чувам мислите си.
На прозореца ми
уличните лампи се разливат
в опашати комети,
опашати лозови листа
рисувам мислено,
там където влагата по стените
е избила в слепи петна.
Сляпо търся себе си
под одеалото,
на педя от земята,
на километри от брега,
а зад прозореца на гарата
пристигат и отминават влакове
в един, два, четири и пет
през нощта...

Сънувам теб,
отвъд тялото,
но вътре,
пак във собствената ти душа,
целувам те - разпадаш се,
и плача пак до сутринта.
Събуждам се с усещане за празнота...

"Здравейте, аз съм новата в града."

PC Budha

2010-05-16T02:56:00.000-07:00

where or who?

2010-05-12T01:43:00.000-07:00

where is your God?
tell me now!
in the attic or on the floor?

"битови орнаменти"

2010-04-03T14:35:00.000-07:00

Нали?

2010-04-01T14:26:00.000-07:00

Ухае на цъфнали сливи,
ухае на пресен див мъх,
ухае на облак и буря,
ухае на горчив пролетен дъжд
ухае на пръст...
аз търся шушулка от покълнало семе,
аз търся листо от всеки храст и дърво,
за да обвия със тях,
за да прибера и зашия,
за съхраня и да скрия
някак - мога ли?
залъка,
който те държи гладен,
гладен за живот.
Семето обаче първо се приспива в гроб,
после жадно изпива зимата в сън,
а на пролет -
другата пролет, в другия ти нов живот
то ще се усмихне пак стеснително,
то ще се усмихне дръзко и нахално,
то ще се усмихне възхитително
то ще се усмихне ново.
Ти ще се усмихнеш,
без болка и страх в зениците,
ще се усмихнеш с лекота,
със светлина,
докоснала
тихите мисли на цвете...
Нали?

Мисли тихо

2010-03-28T13:35:00.000-07:00

Пролет се събуди
под балкона,
ти приспиваш стари страхове.

Аз отплавам по реката
тихо
в чистите води.

Ще й върна обратно
спомените, косите,
зеленото в очите, мислите.

Нямам повече къде,
нито да ги нося,
нито да ги приютя.

Тече и се променя
времето...Шуми.
Мисли тихо.

Търся
за последен път само
да удавя
глътка в себе си
море.

Wait For Me!

2010-03-24T12:03:00.000-07:00

Videos | Genero.tv

S=V.t ?

2010-03-22T04:33:00.000-07:00

Пътят се измерва със скоростта и времето за изминаването му.
Единствената формула, която мога да възпроизведа, без да се замислям. Единствената формула, която е неоспорима като чиста логика и факт и единствената формула, която не мога практически да приложа в собственото си движение по траектория.
Какво ли трябва да означава?
Че, ако за известен период от време се движиш с по-голямо ускорение, неочаквано и за теб самия, се оказваш в края на пътя, преди да си осъзнал времето за изминаването му? Кое те променя видимо - времето, пътят или скоростта? Или пък може би крайната точка на пристигане? Кога разбираш, че тя отново е само случайна спирка, а не цел на пътуването? И ако си различен във всяка точка на пътуването, какво остава от онова теб в началото, когато стигнеш крайната дестинация? Разбираш ли въобще някога, че това е краят на пътуването? Може би когато няма по какво да умножиш времето, което в каквото и количество да те връхлита, все се свежда до резултат нула за разстояние, път и пристигане?
Формулата дава грешка? 3D логиката не ми е достатъчна. Как да въведа "субекта" като причина, пречка, усещане, последици и резултат от придвижването?
А може би грешката е в късогледството на математиците или пък ...всичко следва да се умножи по "пи" - постоянната повторяемост на ирационалната формула на живота?
Главоблъсканици. Имам среща за отговор, а вместо това ми носят кафе с късметче "Пътуване". Ха!

P.S. На твоята спирка автобус не пристига. Ще трябва да изминеш разстоянието обратно пеша!

У дома...

2010-03-17T05:05:00.000-07:00

Учеше ме мама да вярвам на хората
Учеше ме да обичам истината
Учеше ме, че не бива никога
никого с нищо да нараня...
После там някъде в детството
часовникът на времето спря
Светът подскочи три пъти,
фризира се,
гримира се,
напудри си носа,
викна едно голямо "УРА!"
преобърна се и...
спря да ходи пеша.
От тогава все мълча...
стискам зъби,
когато ме заливат със завист и злоба
и треперят столовете им да не отнеса,
стискам зъби,
когато хвърлят кал по тила ми
и ме шият с лъжа до лъжа,
стискам зъби,
когато се усмихват, поздравяват
и на ухо си обясняват колко добре ме познават.
Стискам зъби и мълча...
докато остана съвсем сама.
И преглъщам на сухо сълзите
и болката...
даже в съня.
После свалям дрехите и кубинките,
пускам в душа студена вода
и повръщам обратно в клоаката
всичко,
което наяве не мога да изкрещя.
И накрая с часове фокусирам огледалото
- търся знак,
буква,
дума,
някаква следа,
търся и опитвам се да ви позная,
да ви разбера:
кои сте вие?
какво всъщност правите?
в какво вярвате?
и защо тъй силно мразите?
нали уж никога никого не биваше да нараня?
Няма отговор!
Само грозна суета...
В дланите си днес съм скрила
шепа пясък и глътка солена вода...
Оставете ме да си отида!
Моля!Оставете ме!
Къде?
Мамо, извинявай,
но с твоята истина
няма как да бъда част,
няма как да вървя пеша
по тротоарите и улиците на света.
Искам само да се прибера!

У дома...

...

2010-03-16T15:24:00.000-07:00

Най-калният човек на света
се спъна сам в собствените си л...а.
Очите му грозно и гузно по мене шарят,
а думите му бягат, парят, зъбят се
и стените прогарят.
До стените залепени са ушите,
чифт-два с уста
слухтят, озъртат се и пърхат...
Аз съм пас!
Нямам какво да споделя!
Няма за какво и на кого да се извиня!
Озъртам се и търся теб, мен, някой...
нещо,
в което да вкопча до кръв ръка,
да вдигна брадичката,
очите си
и гордостта,
преди да затръшна вратата
и на пода да се свлека...
окаляна,
оклеветена,
обезобразена,
толкова наивна,
жалка...
и малка.

Лъжа!

2010-03-10T10:37:00.000-08:00

Ти излъга себе си
Тя излъга другите
Двамата заедно излъгахте всички
А аз поотделно майките – твоята, моята, техните
Сега, изолирани в самота,
всеки от нас трябва да излежи сам
своята непростима лъжа.
Ти, Аз, Тя –
раздробихме света си
на парченца
лъжливи и грозни,
фалшиви,
бодливи
и крайни,
парченца самотни,
несъединими,
сиротни,
опротивели на себе си,
огледала,
изпразнени
от всеки спомен за душа.

Почивен ден

2010-02-14T13:33:00.000-08:00

Светът се струпа върху мен
в единствения ми почивен ден.
Восъчен човек с език,
изплетен в английски ластик и
логика "назад-напред".
Толкова добре дресиран -
с желание на хищник
ще впие нокти във всяко колебание,
а всяка грешна дума, мисъл и въпрос
ще запише някъде в картона си
като непростимо разочарование.
Днес този полузадоволен "човек"
изследва теб
под лупа,
с микроскоп,
пинсет
дали и колко
си бил, или пък си,
порочно депресиран.
Клати глава на една страна,
сплита пръст
и подпира връз коляно лакът и брада,
чуди се и размишлява -
дали днес не си
измамно пасивен?
Изследва теб,
проучва мен,
а жената с безкрайно синя тъга
плаща сметката.
Плаща вина,
плаща мъка,
тревога, страх и самота
и се моли,
и търси в мен да види
твоята прошка,
цялата истина,
изгубената детска душа...
Но аз...
не нося нищо в себе си от теб.
Аз съм наблюдател.
Така нареченият "истински"
и "най-добър приятел"...
Всъщност...
моля се
някой ден
и аз да мога,
и аз да си простя
дните на грешките,
на дистанция,
изолация и студенина
към теб,
към света
и празната си мъничка душа.
Прости, ако можеш
и запази за мен
някога,не днес,
някога, след стъпки по програма 1,2,3,
запази
един съвсем обикновен,
един топъл и откровен,
запази
само един,
твой и мой,
почивен ден!

Исус и крадецът на кръста

2010-01-14T12:03:00.000-08:00

Тихо е на пустата уличка. Брезите мълчат, схлупени под чистото като сняг небе. Студът е сковал клоните им в мрачна дантела и кухо кънти на счупено под тежестта на всяко птиче краче.

Увяхнал следобед. Буквите се сливат в конец от думи, а думите придремват в книга. Сънувам художник, революционер и любовник, когато вратата звънна и на прага се усмихна Исус (Лудият):
- Днес вече мога да те поздравя с Честита Нова Година, мила. Днес е последният ден от празника на Троицата. Празнува се ден преди, Йорданов ден и Богоявлението. Защото така трябва да започва всяка година, всяко дело и всеки живот - с вяра, че Бог е сред нас, с вяра, че е един от нас и е вътре в нас. Човек кръсти Бога - какво по-голямо обещание и по-голямо доказателство от това, че някой ден ще очистим душите си. На тоя път съм застанал и аз и затова съм избрал да седя в правилото на Света Ксения. Нали знаеш и нея с камъни са я замервали. Присмивали са й се. За умопобъркана я брояли, преди да разберат, че в нищетата седи в името божие и в името на любовта. Но така е. Страданието носи любов, а любовта - вяра. От мен поне това да запомниш. Аз затова търпя плесниците на сина ми. Прощавам му и пак го обичам, но езикът му реже като с нож. Слабоумен юрод съм бил със сто и десет лева пенсия, пък то не стига. Удря ме, вика и ме гони от дома понякога, та обикалям улиците по студа. Лекарствата ми били скъпи, но ги пия нормален да бъда. Ама да ти кажа честно аз и по-доле съм бил. Зле със здравето и с главата, ама не и с вярата. За нея съм вързан като куче. Няма къде да ида. Психологично някога си разсъждавам така - къде е мойта роля и само там я виждам. Да изкупя на сина неизвършените още грехове. Туй мога, понеже вярвам. И за тебе съм казал, където трябва. Но ти се моли за промяна. Търпелива си много и милостива, ама като мен нощем мислите си нема да има къде да свреш. Аз вечер затова си паля свещ и се моля. Над календара се моля, че сина всички икони извлече от дома. Продал ги на прекупвачи и търговци. Евтино ги продал, колкото да си плати сутрин дозата. Но не му се сърдя. Простил съм му, защото неговите грехове са отдавна мои. Няма да те тревожа повече. Една картичка ще искам и ще си ида.

И си отиде, така внезапно, както и беше дошъл. Загледах се към вратата подир него и видях чифт студени сини очи. Непокорни, трескави, със стрях в тях.

Момчето влезе, а с него още едно по-ниско и по-самоуверено. Малкият се настани веднага пред иконите, а онзи със стъклените очи застана пред мен. Търсеше хубава музика. Докато разглеждаше дисковете, зениците му зейнаха в дупка. По челото и по горната му устна избиха ситни капчици пот, а ръцете му трепереха като на старец. Изправи гръб, така че да препречи погледа ми към другия. Разбрах го и му се усмихнах. Спокойно си разказах урока по музика и приковах очите си в неговите стъклени. През тях виждах какво прави другият пред иконите. Високият се смали някак изведнъж и потрепери. Гласът му утихна и се изпълни с вина. С вина, безсилие и съжаление. Опитваше да поддържа неуспешно небрежен разговор. Не можех да му помогна. Оставих го да си свърши работата. Обърнах глава за секунда към стената с музика и двамата се втурнаха към вратата. Излязоха почти на бегом. Погледнах иконите. Олтарният кръст липсваше. На празното място внимателно бе залепен етикета с цената.

Излязох навън, но улицата беше празна. Отгоре с бърза крачка се спусна само Исус. Усмихнат и леко притеснен:
- Забравих да си платя картичката. Извинявай, мила! Ето. Нали двайсет стотинки струва?
- Да. Не трябваше да се връщате.
- Някои личности сигурно могат да си го позволят. Аз не съм личност и трябва всичко да си плащам. Прости! Хайде със здраве!
Вдигна ръка за сбогуване и се усмихна. Прекръсти се и си тръгна. С чиста съвест.

'Пътят е ластик.'

2010-01-09T09:16:00.000-08:00

Цветен прашец

2010-01-04T12:20:00.000-08:00

Тя е истинско очарование. Светлина и радост, и живот струят на лъчи и облаци цветен прашец около нея. Цветен прашец е полепнал по ноздрите, пръстите и косите й. С цветен прашец и темпер е оцветила стените, вратите и прозорците в дома си. Домът й - превърнат в гнездо. Живо, пищно и красиво. Звъни, когато се смее. Звъни и отваря врати на всеки, застанал на прага й. А на прага са те - непорасналите й момчета, които стискат ревниво и страхливо ключа си за детството. Тя също. Пази го в олтара с реликви. Пази го, скрит зад витрината, пълна със спомени. Пази го с чувство за 10-годишна добре отлежала вече вина. Вина, с която е заключила най-страшната тайна в душата си. Тайната, която разделя живота й на две половини. Половини, които се оглеждат една в друга. Половини, които не могат да се скрепят, но и не могат да се забравят. Границите понякога се стопяват, но раните...раните пулсират, парят...не се изличават. Понякога тя остава сама и се взира във всяка една. Тогава и само тогава, когато е сигурна, че няма кой да я чуе, когато е сигурна, че няма кой да види двете й лица, Деси плаче. Деси - най-жизнерадостната жена на света. Деси, която толкова малко познавам. Погледна в очите ми и те съзря. Прегърна ме и бавно започна да размотава страха:

"За да се спасиш, трябва да се вкопчиш здраво във вярата на единствения останал до теб...с любов. Трудно е...Ужасно е трудно. Всеки път. Толкова много пъти. Ужасно много пъти...Но после се раждаш отново и животът е прекрасен."

Това ли е тайната, Деси? Животът и радостта? Ха, Тайната? Да.

Драсна клечката. Запали бенгалския огън. Гръмна конфетите и извика момчето с прашеца. Цветния.

Часовниците са вечни!

2009-12-30T10:26:00.000-08:00

Тревога, свита на входа,
ме обгръща, прегръща и спъва,
окъпа ме цяла на тръпки
по пътя към асансьора.
Вратата се хлопва със трясък,
а вътре е душно,
а вътре е мрак,
а вътре на пръсти ме гледаш,
скрит зад високото старо огледало,
зашит зад зениците ми в езерно мътно кафяво.
Етажът пристигна, аз не.
Къде?
Нямам никакъв спомен
кога съм тръгнала,
как и към кое?
По пътя някъде оставих обаче
да плаче и да се смее гръмко
едно объркано, наивно,
пълно с мечти и сънища дете.
Ти си срещал това момиче.
Дали го помниш?
Сигурно не.
Изгуби се то
Погуби се ти
Празни пространства,
умножени хиляди пъти
в безвремие
по две.
Прибирам се в гардероба,
където съм скрила
твоите дрехи,
нейните смешни, омалели,
овехтели момичешки доспехи
и едно почти мъртво,
уморено от толкова грешки,
ранено, раздробено,
забравено и системно унищожено
атрофирало вече,
но единствено мое
сърце.
Дупката зее.
Дупката се запълва
ден след ден
с още гняв и растяща тревога,
с лъжички страх и таблетки тъга
с надежда?
изпаднала в паника...
с лудост,
и с плач
до изнемога.
С въпроси, чиито отговори
няма от кого,
не искам да звъня,
не бива да питам,
а да си взема не мога...

предълги са празниците в очакване на чудо.
безкрайни.
часовниците са вечни.
Върни се!
Моля те!

it is time to get off...

2009-12-29T05:30:00.000-08:00

От Матея...

2009-12-18T04:08:00.000-08:00

"И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа.
И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме; и вечерта остана там самичък. А корабът беше вече сред морето, и вълните го блъскаха, защото вятърът беше противен.
И на четвърта стража през нощта отиде Иисус при тях, като ходеше по морето. А учениците, като Го видяха да ходи по морето, смутиха се и казваха: това е привидение; и от страх извикаха. Но Иисус веднага заговори с тях и рече: дерзайте! Аз съм, не бойте се!
Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди.
И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса; но, като видя силния вятър, уплаши се и, като взе да потъва, извика: Господи, избави ме!
Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: маловерецо, защо се усъмни?
И щом влязоха в кораба, вятърът утихна.
А ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и казаха: наистина си Божий Син! И като преплуваха, пристигнаха в земята Генисаретска."
(14:22-34)

П.П. КонтраЖУР. Ще трябва да смениш гледната точка или да преместиш обекта, за да не объркаш измерването на апарата. Всъщност най-лесно е да смениш обекта. Той няма да забележи.

12 - чия е тази цена?

2009-12-14T02:42:00.000-08:00

Аз или ти ще износим чувството за вина?
Ти обеща...
няма никаква стойност това, нали?
Затварям си очите, за да не боли
Не ми е удобно в тази роля
Всички ли чакаш да кажат "Напусни!",
за да си отидеш завинаги?
Не мога,
Не искам
и аз да чакам това!
Не ме лъжи!
Жалко е, болно е, малко е!
Не си ти!
Къде да отида аз после с играчките?
Някъде, където всички си мълчим?
Казах ти вече остани
Само ти можеш да кажеш СПРИ!

---------------------------------

В съня

2009-12-14T00:53:00.000-08:00

Събуждам се и излизам. В пижамата на баща ми, омотана в старото си одеало. Денят навън смъди. Стискам в ръка връзка ключове. Само един отваря чуждата врата. Вратата, зад която спя. Студено е, в мъгла. Ръми. Без грим съм се облещила рано тази сутрин на света. Гледат ме. Едни охкат, ахкат и се просълзяват, други от съжаление не ме виждат и не ме поздравяват. Магазини и витрини. Витрини без магазини.

Любопитство и молба долу при босите ми крака. Навеждам се и я каня да дойде в ръка. Костенурка с розова къща на гърба. Топла и лека. Аз посинявам от студ. Синя като пижамата на баща ми. Синя на райета. Изгубила съм по пътя одеалото и ключа. Сама съм с костенурка в ръка и с розова къща на гърба. Отминават ме. Преценяват ме и погнусено извръщат глава.

Разтърсваш ръката ми. "Хайде да те прибера!" Изгубих ключа и не знам накъде да вървя. Усмихваш се. "Ела!"

Костенурката сменя форма и ме гледа с очите на гущер, на хамелеон, на змия... Впива нокти в дланта ми и се сгърчва в листо. Твърдо, бодливо и сухо. Прониква дълбоко в плътта и се стапя в кърваво червено петно.

Повеждаш ме през града и аз спирам да се страхувам. Нито капка срам и без паника. Реалността се намотава послушно в реотан и поднася билков чай за нервите. После диаметърът се отваря и балонът се пълни не с въздух, а с хора, с очи, с думи и мисли. Ухо до уста. Пуста тълпа.

Усмихна се, прегърна ме и избледня. Сякаш винаги съм била сама.

Извиках и се събудих една. Диванът тракна на пода, 50 сантиметра зад гърба.

2009-12-07T15:56:00.000-08:00

част от нищо
съм вече
неразличим силует
празен поглед
без лик и без цвят
никому потребен за нищо
и дали изобщо човек?
бързо ходя
из тъмните улици
крия и от себе си
грозното в малък пакет
после с усмивка и панделка
опаковам луксозно
текст за нея
подарък за теб
част от нищо
съм вече
няма град
нито разговор
нищо за стапяне
няма и лед.

две думи:

2009-12-05T14:03:00.000-08:00

"никога няма!"

Преди закуската и след обяда

2009-12-04T01:56:00.000-08:00

Her Majesty is so suspicious...

2009-11-29T14:10:00.000-08:00

През прозореца нощем в Пекин...

2009-11-23T07:27:00.000-08:00

преброени от Боян Монтеро

CASE CLOSED.

2009-11-03T14:44:00.001-08:00

очите си изплаках непробудени,
тревожно в сънищата ти надничах,
пропъждах те и пак се връщах
сама.
едва.
сега...
надеждите си непрокудени,
за да прегриза със зъби
или пък да спукам с мъничка игла?
няма нищо повече.
нито спомен, ни тъга.
обгръщам се отново в плаща
на собствената си тъма.
завийте ми в хартия, моля,
шепа свеж въздух и радостта!
ще мина по-късно някога
внимателно да си ги събера.
днес просто бавно ще затворя
всяка отвеждаща към себе си
врата.

ТЕ

2009-10-27T16:14:00.000-07:00

Те виждат сладко спасение в съня,
лесен и единствен изход - в смъртта...
На мястото на мечтаната тяхна истина
ти
отдавна пустота и кошмари наследи...
Но пък знаеш, че вместо изход
трябва да намериш
сега, веднага, спешно е...
трябва да откриеш...
вход с твоя личен код.

!!!

2009-10-19T11:49:00.000-07:00

Not a word! Need a silence to recover!

hidden places...hidden faces

2009-10-18T04:52:00.000-07:00

"Through the warmthest
Cord of care
Your love was sent to me

I'm not sure
What to do with it
Or where to put it

I'm so close to tears
And so close to
Simply calling you up
I'm simply suggesting

We go to the hidden place
That we go to the hidden place
We go to the hidden place
We go to a hidden place

Now I have
Been slightly shy
And I can smell a pinch of hope
To almost have allowed once fingers
To stroke
The fingers I was given to touch with
But careful, careful
There lies my passion, hidden
There lies my love
I'll hide it under a blanket
Lull it to sleep

I'll keep it in a hidden place
I'll keep it in a hidden place
Keep it in a hidden place
Keep it in a hidden place

He's the beautifullest
Fragilest
Still strong
Dark and divine
And the littleness of his movements
Hides himself
He invents a charm that makes him invisible
Hides in the air
Can I hide there too?
Hide in the air of him
Seek solace
Sanctuary

In the hidden place
In a hidden place
In a hidden place
We'll stay in a hidden place
Ooohh in a hidden place
We'll live in a hidden place
We'll be in a hidden place
In a hidden place..."

Bjork

No one seen this picture

2009-10-14T07:41:00.001-07:00

Хартията свърши...

2009-10-14T03:44:00.000-07:00

Кабелите до слона

Пате във вихрушка

2009-10-07T12:22:00.000-07:00

Панелка с покрив,
облечен в кожа
на сребърна риба.
Едно, две, три...
двайсет и четири балкона,
осем етажа
и една нощна лампа премига.
Пуша, тропам, чакам...
Нищо.
Само луната,
без да я викаш,
пак и пак, и пак пристига.
Седемдесет и две паркирани коли,
четири пейки, две кучета
и едно преминаващо такси.
Шшшт!
Нито звук от стъпки.
Хиляда триста петдесет и две звезди,
отброени с пресечка от четири дни.
Четири дни плюс четири нощи,
умножени по четири за месец
и още по три по четири за година.
От плюс до минус безкрайност.
Кратни на осем.
Празни и погубени.
Прекарани в мисли за убиване.
Приключват с хапче за приспиване.
"Весела наука"!

death date:

2009-10-06T08:35:00.000-07:00

.

2009-09-26T14:34:00.000-07:00

Къщата, която се превърна в хълм.
Хората, които смръзнаха се в камъни.
Камъните във надгробни плочи...
и...пръстта, окаляла лицето ти,
и...кръвта, изпразнила сърцето ти,
ще събирам бавно в сънища и шепи,
за да погреба обратно цветето,
цъфнало погрешно в моята,
не в твоята чудесна зима.

Uno de corazones rotos, por favor!

2009-09-10T14:42:00.000-07:00

Оранжево небе се оглежда в сиена печена море. Коралови рибки намигат откъм гърба, с едно цикламено и едно смарагдово око. Кимнах и двете очи се усмихнаха кратко, кротко, топло...
Мъж прехвърлил отдавна 60-те, на ръст и с присъствие на хитро 10-годишно хлапе. Погледна ме и с мигащия чифт очи и дойде. Последната му любов е разцъфтяла уютно до него в червено и зелено:
- Buenos dias, seniorita! - и денят наистина изгря.
- Me gustaría tener uno de corazones rotos, por favor!
- Más o menos?
Той се усмихна отоново. Протегна загорялата си жилава ръка. Разтвори пръсти - ветрило, слънце, цвете, птица. Сви я в юмрук и я постави отляво на мястото на моето сърце:
- Sólo usted puede elegir o perder el ánimo...Elige uno para mí, por favor! - в очите му се бе настанила есента. Красива, топла, щедра. Пространството се изпълни с мека светлина и някак странно упойващо с аромат на сладка презряла круша. В дланта му, голяма колкото палитра, се бяха подредили в дъгичка няколко различни по големина глинени сърца. Опаковах за него в хартия едно. Счупено.
В сиена печена море и оранжево небе, с коралови рибки, които ми махат с опашки и намигат игриво, ту с цикламеното, ту със смарагдовото си око:
- Adiós, señorita!Y gracias por el corazón!
- Adiós Picasso! Para nada!

...

2009-09-09T10:43:00.000-07:00

I'm all the days
that you chose
to ignore...

В капан за сънища?

2009-09-05T12:33:00.000-07:00

Подпухнало лицето на луната виси нелепо в жълто над града.
Като емотикон-знамение.
Като удивителен в знак за предупреждение.
Синя облачна птица над него прелита.
Клъвна го и луната ранена надолу полита.
Там, откъдето слънцето вчера поредно изгря,
днес се приземи тромаво и безсмислено смъртта.

Знае ли някой формулата, логиката, мисълта,
която оправдава датата на раждане
и тази на смъртта?

Защо не мога да изтрия тази задача
от съня?

another me

2009-09-01T10:12:00.000-07:00

another day
another pray
another may
another way
another bread
another head
another pin
another skin
another shit
another brick
another wall
another soul
another place
another grace
another name
another to blame
another shame
another face
another space
....sssshhhh!
another you
and no one more

I cant stand here any more
enought it will be
another sea
and another me!

lonely street musician playing with demons

2009-08-31T14:48:00.000-07:00

learning to fly...

2009-08-18T13:13:00.000-07:00

day...

and night...

Тъмно. Плътна е нощта.
Прозорец свети
в нарисувана глава.

Тъжно. Виолетово око
придремва кротко
в огромна сълза.

Тихо. Пусто. Глухо.
Оглушах от тишина.
Няма никой. Няма.
Никой без следа.

Стъпкана, провлачи
часовете утринта.
Няма време. Няма.
Нищо без следа.

Света изплю зад себе си
още една самовзривила се душа,
преди да се разтвори пак поредно,
за кой ли път, сред празнота.

ЕДНО

2009-08-16T13:20:00.000-07:00

- Здравейте!
- Заповядайте!
- Благодаря!
- Как да опаковам вашата представа за щедростта?
- Да следвам схемата? Сценария? Да! Да!
- Всички реплики ще напомпам с позитивност, лъчезарие и кокетна доза суета!
- Ок! В петък ще си освободя деня!Разбирам, че трябва да си утолиш страстта!
- Да, мамо, да! Преброила съм всички стотинки за наема!
- Мъничкия ми, ела! Обещавам отново приказка да ти прочета!
Вземи си прасенцето с оризови зрънца. Касичка?...Ще ти подаря!

Звънят лицата ми с монетите
Тин-дин. Дрън-бръм.
Притихват на дъното
и изчисляват тотала
на нищожността.

Изморих се.

Приспивам се в мъха,
на неговия камък
с мирис на гора,
солен език
и чифт очи -
подвижни, живи, диви,
в които се оглеждам цяла -
аз, тя, ти, той, то...

ВСИЧКО

и

ЕДНО.

Нищо.

2009-08-15T14:15:00.000-07:00

Мушичка пърха с крила,
дращи по прозореца с крачка
и изпада все по-дълбоко в паника,
че цветовете, които се оглеждат в очите й,
са неочаквано жестока лъжа.
Лъжа, която се продава
зад брилятно осветена витрина.
Лъжа, която отеква в болка
с всеки ритник и удар с глава в реалността.
В лъжа се оплита езика ти.
В лъжа се издави откровеността.
В лъжа умря дори унизена обидата.
Ти си никой - аз съм нищо...
Нищо към нищо
с конец и игла,
с твоята или моята ръка -
няма как,
не мога да скрепя.
Нищо. Без следa.
Не се обръщай!
"Не ме мисли!"
Зад гърба ти има само трупове.
Нищо и нищо.
Точка.
Животът на еднодневката приключи
в края на работния ден.
Точка сложи и след мен.

ТАТКО

2009-08-14T07:34:00.000-07:00

Пребродих морето в пясъчна дължина,
събрах ти всички раковини и замислени камъни от брега
идвам едва сега,
след години,
когато мога някак да понеса мисълта,
че си отиде от света,
преди да сме поговорили поне веднъж,
откровено...,
като баща и дъщеря.

Застлах мъртвата суха земя
с бели черупки
и бледи спомени за усмивка
син поглед в сутрешно кафе
наум...
глупава тъга и болка изтичат на капки
и се свличат вместо дъжда върху пръстта,
поливат синята метличина,
цъфнала в нозете ти.
Ще дойда пак да си набера от нея букетче
и да си я подаря,
както правеше ти всеки майски ден,
който отбелязваше за мой рожден.

Прости ми, татко!
Прости ми,
че имаш най-вироглавата,
упорита и глупава дъщеря на света!

Днес отново мълча
и съм наказана
да си задавам въпросите в самота,
чувствам се споделена единствено от деликатна, чуплива душа,
забола с карфица в хербарий завинаги радостта.

Ако можех тогава да разговарям с теб като сега...

Прости ми!

Малка,
фалшива,
страхлива
и глупава жена
е твоята тъжна дъщеря!

Good morning at the bay of the druid!

2009-08-12T06:27:00.000-07:00

Стига!

2009-07-27T00:14:00.000-07:00

Жесток крадец
оказа се ти
ограби до капка
всички живи извори,
пресуши безпощадно
всички светлини
и заключи алчно в себе си
планини от страх и тревога,
реки от болка и тъга
лабиринти от безнадежност и пустота.
Защо ти трябваше това?
Стига вече!
Престани!
Обруганото си тяло погледни,
огледай се и забележи
колко още души, освен своята единствена,
ще погребеш при себе си.
Подай ми число, име и адрес,
преди отново с романтичен плам
очите си в смъртта да взреш!
Защо, за Бога?
Hе можеш ли да спреш
на етикета в съдържание
да попълваш вместо смисъл грам!
Положи усилия и пробвай
каквото носиш в себе си
на другите да раздадеш!
Никога!Никога!
Чуваш ли? Никога!
Няма да ти простя,
няма да забравя и излича,
няма да оправдая и преоценя
кражбата ти и алчността!

Жесток крадец си ти,
ограби до капка себе си!

Have a wake?

2009-07-25T12:58:00.000-07:00

Счупени
Сънища
Сутрини
Мисли

Скъсани
страници
връзки
и близки

Конецът прогни.
Дъжд от мъниста вали...
едно-две-триста петдесет и три.
Подът се покри
с наниз от вкаменени сълзи.

Очите ми парят,
дъхът ми гори.
Сурова отрова,
на капки,
методично,
параноично
и лично
за пореден път
си вливаш ти.

Счупени
Сънища
Сутрини
Мисли

Мъртви
пространства
надежди
и близки.

Въпросът единствен,
замръзнал в гримаса,
разяжда, поражда, изпразва,
тежи и гневи.
Въпросът без отговор.
Безмълвието ти непоносимо боли...

Отиде ли си?

Исус, Лудият и Кучето

2009-07-12T10:09:00.000-07:00

За трети път вали. Хора няма, нито търсещи нещо души. Студът ме е налазил на тръпки по кожата и ме стяга за гърлото между стотина страници, изписани с чужд глас в чужд град. Дремеща пустота. Опитвам се поне очите си да държа будни и впивам гръбначен стълб в твърдата хладна облегалка на стола. Не се получава магията. Реалността се стича надолу и наляво, сплесва се на мигване от зениците и после изведнъж отстъпва 6 метра зад тила. Зле ми е. Срещу мен стена с 24 чифта часовникови стрелки, замрели в измамно естествени пози. Вдясно 7 светци, Богородица и няколко различни очи на Исус се взират изстрадало, състрадателно, поучително и укорително. Над главата ми - вихрушка от ароматен въздух - амбър, сантал, жасмин, ванилия и цитронела. Кислород няма. Въздухът тежи и някък убедително се е залепил като мазилка на тавана, ей така нарочно, за да ми вмени допълнително чувство за вина. Тягостно и тясно е това пространство. А аз все повече събирам границите, за да свикна със себе си...Продавам копия и символи на вярата и домашния уют.
Вяра и дом нямам.
Свличам се бавно от стола и потичам в пластмасова чаша с топло блудкаво кафе. Машината гълта монетите с хъркане и ми поднася незадоволителното дребно удоволствие за деня. Паля цигара, за да се уверя, че още дишам - навън-навътре-през носа, дробовете и устата. Капки дъжд отскачат от прозореца, застлан с тропическо зелено вътре. Капки дъжд катастрофират една по една и на двойки в локви на паважа. Капки дъжд се сливат с праха и прогизват в обувките ми. Няма къде да попият. Малките островчета неасфалтирана земя на тротоара отсреща са превърнати удобно в парково пространство. Дъждът застила опразнените улици като мъгла...после се изпарява някъде към тавана на парника, като облачна шапка и смог над града. Наблюдавам безучастно това и не разбирам как една хладна и костелива ръка хваща моята. Висока изпосталяла фигура, прогизнала от дъжда, 3 самотни зъба и уста, която е произвела преди секунди въпрос, а очите чакат отговор.
"Моля? Извинете! Не Ви разбрах!"
"Питах знаете ли за кой път вали днес?" - тясна брадичка, високи скули, хлътнали очи с някакъв познат и изгубен блясък в тях.
"Вали, да, вали. За трети път от сутринта..."
"Това казвам и аз! Ето им доказателство - троицата! Той е дошъл при нас да ни уясни. Родил се в образ човешки, преподавал е, поучавал е, страдал е и ни е оставил кръста като символ на вярата, като спомен за саможертвата, като доказателство, че е изкупил вината на човеците, а те вярват в Покемон и Батман. Как да застана зад това правило ми кажи? Новият завет не важи и аз затова следвам Стария и броя дните по стария календар. Утре е Петровден, но днес е по-важен ден от утре. Днес трябва да намерим камъка на вярата. Камъка, който да поставим отдясно на олтара. Камъка, от който да изградим храма...Аз не влизам в храм тук да знаеш. Чета си сам старите молитви и се моля за уяснение. Свещениците тук не искат да говорят за старите молитви. Нищо не знаят, в нищо не вярват. И те гледат американските филми. Всичко е далавера и струва в евро. Аз пари нямам и акъл нямам. Болен съм. Господ не ми е дал още изцеление и затова съм сакат в устата. Психично болен съм, но чета молитвите от малък и зная кой съм. Питат ме като зная толкова, защо не съм станал свещеник. Аз пък им отговарям, че защо тогава Исус не е станал равин? Злобен бил, че изгонил търговците от храма. Не, злобен - не, само гневен, защото, като станеш на години, човешкото в теб се увеличава и търси надмощие. Ангел и дявол - това носи всеки в душата си от как се е родил - тъй ми казваше моята леля като бях малък. Малък ангел и малък дявол, ама като се трупат годинките и те растат и единият накрая побеждава. Затова трябва вяра. Питай ме какво е вяра! Питай ме! Те набожните пенсионерки се опитват да се правят на вярващи в храма. Ходят палят свещи и се молят. Целуват иконите. Целуват ръцете и полите на отчето. Плачат за умрелите вляво от олтара, сякаш храмът е гробище. Аз в храм тука не влизам и няма да им кажа кой съм. Защото в Откровението така е писано - Той ще дойде в нов образ и няма да го познаете. Няма какво да им казвам кой съм и не е дошло времето. Чакам Господ да ме дари с изцеление. Господ някога закъснява, но не забравя. Аз имам вяра. Ама на тебе ще кажа - ВЯРАТА е да знаеш, че имаш силата да тропнеш с крак и морето да се отдръпне, а после да се събере отново. Ей това е ВЯРАТА. Не мога да ти го обясня по друг начин. Има неща, които човеците не могат да разберат с психология. Ние сме като мушици за Него, а цялата Земя е като мравуняк. Господ е светлина. Той ражда материята. Той й дава живот и Той й го отнема. Ако имаш ВЯРА, ще разбереш какво е в рая - хармония и мир, спокойствие за душата. Затова е пратил Сина си да ни уясни. Ето ти днес троицата - три пъти вали. Като изгрее слънце и дъга ще излезе. Дъгата какво е? Хем я виждаш, хем не можеш да я стигнеш. Има я и я няма. Чудо. Радост и обещание. Вяра. Разбра ли сега за какво ти говоря? Извинявай, ако те притесних. Много хора не искат да слушат. Пъдят ме, защото съм сакат в устата и главата. Болен съм, така казват. Аз обаче знам кой съм и заставам зад правилото на Света Ксения... Сини са били очите на Исус като морето, то е ясно защо. Сини са и очите на ангелите, ама и на Сатанаил. Ангел и дявол - нали ти казах. Всеки се ражда с тях и те растат с него. Затова е нужна ВЯРА. Хайде бъди здрава! Господ дава изцеление на душата и тялото рано или късно! Аз вярвам! Той вижда!"
Тръгна си и се стопи 200 метра по-надолу по улицата в дъжда. Аз влязох вътре при иконите и усетих, че лицето ми е мокро. Плака ли съм и кога, без да разбера? Свалих огледалото от стената. Размазан грим и следи от стекли се капки по кожата, зад мен още един чифт тъжни очи. Огромно мокро куче лежеше кротко в собствената си локвичка дъжд на излъскания мраморен под. Седнах до него сред свещите и саксиите и се разплаках за втори път...
Още три пъти валя до края на деня. А днес е Петровден. По стария календар.
Камък - нямам.