сряда, 30 декември 2009 г.

Часовниците са вечни!

Тревога, свита на входа,
ме обгръща, прегръща и спъва,
окъпа ме цяла на тръпки
по пътя към асансьора.
Вратата се хлопва със трясък,
а вътре е душно,
а вътре е мрак,
а вътре на пръсти ме гледаш,
скрит зад високото старо огледало,
зашит зад зениците ми в езерно мътно кафяво.
Етажът пристигна, аз не.
Къде?
Нямам никакъв спомен
кога съм тръгнала,
как и към кое?
По пътя някъде оставих обаче
да плаче и да се смее гръмко
едно объркано, наивно,
пълно с мечти и сънища дете.
Ти си срещал това момиче.
Дали го помниш?
Сигурно не.
Изгуби се то
Погуби се ти
Празни пространства,
умножени хиляди пъти
в безвремие
по две.
Прибирам се в гардероба,
където съм скрила
твоите дрехи,
нейните смешни, омалели,
овехтели момичешки доспехи
и едно почти мъртво,
уморено от толкова грешки,
ранено, раздробено,
забравено и системно унищожено
атрофирало вече,
но единствено мое
сърце.
Дупката зее.
Дупката се запълва
ден след ден
с още гняв и растяща тревога,
с лъжички страх и таблетки тъга
с надежда?
изпаднала в паника...
с лудост,
и с плач
до изнемога.
С въпроси, чиито отговори
няма от кого,
не искам да звъня,
не бива да питам,
а да си взема не мога...

предълги са празниците в очакване на чудо.
безкрайни.
часовниците са вечни.
Върни се!
Моля те!

Няма коментари: