петък, 14 август 2009 г.

ТАТКО














Пребродих морето в пясъчна дължина,
събрах ти всички раковини и замислени камъни от брега
идвам едва сега,
след години,
когато мога някак да понеса мисълта,
че си отиде от света,
преди да сме поговорили поне веднъж,
откровено...,
като баща и дъщеря.

Застлах мъртвата суха земя
с бели черупки
и бледи спомени за усмивка
син поглед в сутрешно кафе
наум...
глупава тъга и болка изтичат на капки
и се свличат вместо дъжда върху пръстта,
поливат синята метличина,
цъфнала в нозете ти.
Ще дойда пак да си набера от нея букетче
и да си я подаря,
както правеше ти всеки майски ден,
който отбелязваше за мой рожден.

Прости ми, татко!
Прости ми,
че имаш най-вироглавата,
упорита и глупава дъщеря на света!

Днес отново мълча
и съм наказана
да си задавам въпросите в самота,
чувствам се споделена единствено от деликатна, чуплива душа,
забола с карфица в хербарий завинаги радостта.

Ако можех тогава да разговарям с теб като сега...

Прости ми!

Малка,
фалшива,
страхлива
и глупава жена
е твоята тъжна дъщеря!

Няма коментари: